Будител и държавник

Записки по белите полета на книгите на Ангел Марин „Рапорт” и „Вицепрезидентът”

Светът на Ангел Марин е обогатен с историческия заряд на Батак – това е родното място на този човек, изградил се като народен будител и народен държавник в нестихващи лични битки, които не винаги печели, но винаги води. Както проличава в неговите мемоарни книги, това са битката за историята, битката за държавността и битката за народността.

Показателно на корицата на единия том е изписано името на автора, а на корицата на другия том – не. Струва ми се, че разбирам защо. Първата книга – „Рапорт”, е преди всичко лична изповед. Ето как започва: „Аз, генерал-майор Ангел Марин, син на Иван Марин – Верния, син на Ангел Марин, загинал в Балканската война, син на Георги Марин, участник в Априлското въстание, син на Митьо Марин, загинал в Априлското въстание, мъченик и светец, син на Петър (което значи „камък”), искам прошка за това, което съм можел да направя повече и по-добре, но не съм го сторил.”
Втората книга – „Вицепрезидентът” , е длъжностен отчет пред съвременниците на „чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ…” – както пише Васил Левски в едно от своите писма-завети. Към всичко това искам да направя заключение, че отдавна на хребета на нашето политическо общество не е възлизала личност с такава родова енергия, и че с двукратното избиране на Ангел Марин за вицепрезидент българският народ е проявявал зрялост и далновидност, които качества някои, платени с чужди пари витии, отричат заради катастрофалните си политически поприща.
Битката за историята Ангел Марин разбира преди всичко като битка за миналото. „Безобидният на пръв поглед призив – пише той – да не се връщаме към миналото, оставя простор на тези, които искат да преиначат, да фалшифицират историята, да окарикатурят личности и събития…” Това е, уви, актуален процес, той има и видими белези – съборени паметници на знаменити българи като Георги Димитров, оплювани или премълчавани исторически събития като антифашизмът, преиначаване на факти, документи, свидетелства на Народния съд в историческата му принадлежност към европейското юридическо концепция за престъпленията на фашизма. Ð’ този контекст ще напомня, че прословутата заповед на осъдени тогава палачи „Режете главите” не трябва да се разбира само буквално тя има много по-зловещ контекст – оставете този народ без мислещи глави, оставете го без Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Никола Вапцаров, без будни учители, без просветени свещенослужители…
„Материалното ограбване се случи, да спасим духовното ни богатство!” – колко актуален е призивът на автора, макар че се чувства песимизъм в битката за историята. Може би защото Ангел Марин споделя съдбата на народа и личното му самочувствие неизбежно се определя от житейските реалности. Той доживя да видя гладни, оголели и обосели наши сънародници, които в миналото са били учители, лекари, инженери; градове и села съсипани от уличната и подземната престъпност, от грабителските структури в топлофикацията, водоснабдяването, електроснабдяването, здравеопазването; насилие чрез дрога върху децата и младежта, насилие чрез политическо противопоставяне на хората с минало, насилие чрез промиване на мозъците. Насилие над истината са и днешните твърдения на власт имущите, че с нашата средна заплата може да се съществува, че с нашата средна пенсия е възможно да преживяваш. И така нататък…
У нас не малко публични личности са намирали и намират основания да споделят разсъждения за себе си и за времето в преждевременни или закъснели записки по обществена проблематика. В този смисъл мемоарите на вицепрезидента са своевременни, като че ли точно в настоящия политически момент обществото се нуждае от държавнотворчески анализ за развитието на Отечеството. Размишленията на Ангел Марин за държавността и народността се много проницателни, някой може да каже, че да, така е, след като имаш десетгодишен опит. Наистина, не може без такъв опит, но в случая пред читателите се разкрива личност с дълбока душевност, склонна към философско осмисляне и възприемане на човека и човечеството, образована и самообразована.
Няма да премълча, че не само в популярните представи военната йерархия не означава йерархия в духовността например. Ð’ културата чинове няма, обаче генералското звание в армията на Ангел Марин извън пагона и казармата принадлежи на силен хуманитарен разум, при който – както твърди Кант – мисленето и познанието са различни, като мисленето е компонент на съзнанието. Ето кое определя същността на другите две битки – за държавността и за гражданството. Тук искам само да кажа, че вицепрезидентът допринесе по свой длъжностен начин за нарастването на българските поданици. България с неговите действия при даване на българско гражданство нарасна колкото синапеното зърно в библейската притча. Малко, но нарасна!
С вълнение четях страниците на Ангел Марин за тракийците. Като потомък на бежанци от Тракия аз не мога да подмина факта, че дядо му по бащина линия е загинал в епохалното сражение за Одрин през 1913 година. Не мога да подмина психологическата му принадлежност към тракийската кауза, неговите участия в тракийските паметни чествания на Илиева нива, край град Маджарово, в Славейно… Навсякъде, където и до ден днешен не е изчезнало съзнанието, че Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности, риболовни лагуни, минерални извори… ,че Тракия е обезбългарена! Със жестоки насилия от турските власти – геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти – с интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година, а също така и по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина – и Ангел Марин споделя същността на нашата тракийска кауза.
Много страници са особено важни днес, когато агресивната пропаганда се опитва да преосмисли дори вековни народни добродетели, например отношението към Русия. „Най-важното, което научих в Русия беше, че руският начин на мислене поставя човека, човечността и душата по-високо от всичко”. Така пише Ангел Марин и продължава: „За Русия и руския народ мога да мисля и говоря само с любов!”
Мемоарите между другото включват и нарисуваните сякаш с невидими багри автопортрети на своите автори. Прочутите автобиографични книги на Чърчил, Никсън, Кисинджър ни представят хора с исторически пориви и действия, без обаче да правят морални характеристики. Изглежда, че за фигури от такъв ранг човешката нравственост не е основополагащ елемент на индивида – доказано от всеизвестните им действия със световни последици.
Но четейки дневникови записки на Левски, на Гоце Делчев, на Капитан Петко Войвода, на Яворов и на Захарий Стоянов, които създават българската традиция в мемоаристиката, като подчертават нравствеността на героите, аз долавям, че Ангел Марин е добър и справедлив човек, състрадателен е, не се големее. Завършекът на мемоарите му е също от нравствен характер: „Вглеждам се във внуците в търсене на моето детство”. Това не е просто родова привързаност, това е светлият взор на човека, отправен към преживяното. Човекът, когото още веднъж ще определя като народен будител и народен държавник. Човекът, който споделя и горчиви свои констатации за времето и хора – и по тази причина може да повтори думите на Пушкиновия приятел Чаадаев: „Аз не мога да обичам Отечеството си с прехапан език, затворени очи и преклонена глава!”