Хухла – поредното красиво и благословено от Бога българско село гасне и опустява

Има ли лек или диагнозата е предизвестена смърт? Светлина в тунела ли са арт фестът „Мистериите на Хухла” и книгата „Небесен гурбетчия” на Ивайло Балабанов?

…Село Хухла се намира  на 6,5 км от Ивайловград. Името на селото идва от огън – в началото на ХХ в. местните хора са били едни от най-добрите производители на дървени въглища, осигуряващи отоплението на Дедеагач, Одрин, че дори и Истанбул. / Гръцкият траколог проф. Трендафилос е на друго мнение – Хохла,/старото име на Хухла, на старогръцки означава клокочещ извор. Хухленци знаят, че на върха е имало клокочещ извор, около който е било изградено и древно тракийско светилище/.

Сега в село-то живеят около 40 пенсионери. Тук няма училище, няма магазин за хляб и хранителни продукти, няма  водоснабдяване и вода за питейни нужди. За сметка на това има приказна  красота и уникално съчетание на планинския релеф с гори, като богатата природа и зеленина е докосната от полъха  на Беломорието. Тук  всичко е естествено и нецивилизовано. Над селото е връх Свети Илия, от който се разкрива спираща дъха панорама към  Гърция, Турция и България. Върхът, около който се крепи селото, е голямо тракийско светилище от XII в. преди Христа. За това свидетелстват намерените скулптори и каменни стели с образите на бог Дионисий, на Тракийския конник, с жертвоприношение на Митра, глава на Асклепий. Светилище е и водопадчето на Хармищанското дере, до самата р. Арда. Непосредствено до водопада се намират така наречените камъни на цар Дарий, които според видни геолози са отвали от много стари златни рудници. Предполага се, че войските на персийския цар Дарий са минали край селото. Близо е калето на Хухла, където международни археологически разкопки доказват, че е бил средновековният замък „Родостица”, в който е отсядал Калоян по време на битките с латинците  край Одрин. По време на турския геноцид над тракийските бежанци 1912-13 год.  всички хухленци от мъжки пол, заварени в селото, са били обезглавени. На върха, наричан от местните хора Илинденя, с дарения е възстановен и доизграден параклисът „Св. Пророк Илия”, а преди две години бе построен и селският амфитеатър, където се провежда арт фестът „Мистериите на Хухла”- основната цел на проявата е “познавачите на душата и фините енергии не само да посеят дух и култура, но и да почерпят от нейната необятност, буквално извираща от древните тракийски светилища край селото.”

Хухла е родно място на поета Ивайло Балабабанов – почетен гражданин на Ивайловград и Свиленград и пръв носител на новоучредената българска награда „Почетен селянин” – статуетка, с формата на цървул, в който се побира земното кълбо, дадена му по време на „Мистериите на Хухла”, 2009 г. Издал е книгите с поезия: “Да се загледаш в звезда”, “Окова за щурец”, “Парола “Любов”, “Религия”, “Тракийски реквием”, “Избрано” и “Песни за старо вино”. Лауреат е на: „Южна пролет”, „Изворът на Белоногата”, „Пеньо Пенев”, „Летящо перо”, Съюза на българските писатели и прочее. Животът му е свързан с изграждането на „Кремиковци”, язовир “Ивайловград”, работил е в “Пътни строежи”. Бил е програмен ръководител на ивайловградския радиовъзел.

По случай неговата 65-годишнината излезе сборник със стихове, озаглавен „Небесен гурбетчия” – редактор Иван Бунков, художник Владимир Чукич. Спомоществователи са вестник „Нов живот” – Кърджали, отец Петър Гарена и бургазлията Христо Куманов, чийто прадядо Куман е преселник от Хухла в бургаското село Бата.

”Да знаеш, че България е глуха /за теб, но пак да вярваш от сърце, /че тя започва винаги от Хухла, /а не започва от „Дондуков” две.”/ ст.„Българин”. Това е Ивайло Балабанов. Поетичният свят на автора е тялото на България и душата на българина – представен  без суета и маниерност, без излишна орнаментика на лексиката, без каквато и да е еквилибристика и каламбури – а с творческа сила и вдъхновение – текстът точно ще ориентира читателя в лиричното пространство на автора, в неговия мироглед, в дълбочината на историческата му памет и не на последно място – към извора на националната ни и световна мъдрост.

От една страна, Ивайло Балабанов се проявява като последовател на Ат. Далчев – чужд на символизма, без каквато и да е мъглявина на образите и детайлите, изключително прецизен и точен в опредметяването на худо-жественото слово. От друга страна, като привърженик на традиционализма, заявен от някогашния учител в Свиленград Иван Вазов, в неговата класическа насока. И как не, когато е генетично свързан с драматичната история на тракийските българи – не дотам позната на широката аудито-рия: тракийската тема и тракийската кауза в частност дълго време са били извън общественото полезрение не само поради липса на информация за събитията, които предопределят историческата съдба на тези българи, но и поради една или друга политическа причина.

Читателят трябва да е наясно, че традиционализъм в литературата не означава повторение на стилистични и формални похвати, нито пък старомодност и провинциализъм – всеки автор сам по себе си е различен, както са различни времето и събитията, в които пряко или косвено участва /колкото хора по земята, толкова истини/. Така че традиционализмът при Ивайло Балабанов се изразява преди всичко в духа на творчеството, в неговата морална основа –тематично авторът почти изцяло се е посветил на ориста на бежанците тракийци, а стилистично възпява тяхното историческо присъствие в пантеона на българската нация с патоса на Вазовата “Епопея на забравените”.

/”Със кремъклия пушка, с проста сопа, /със камък и стрела от бучимиш, /дедите ни завардиха Европа /и турците не стигнаха Париж!”/ ст. „Принос към европейската история”

Ð’ съвременната поезия патосът е рядко явление, да не кажа, че спи юнашки сън – при Ивайло Балабанов е буря и гръм, поднесен със смазващо вдъхновение. За него род и родина са повече от религия/ст. „Дъжд на 24 май”/, но тези  изсъхнали и ръждясали вече думи – изречени с толкова болка и мъка – ще трансформират земята ни от светиня, не дай, Боже, в пустиня. Патосът не е проява на лош вкус – ”патосът е движеща сила в поетичното вдъхновение” /Шилер/. А когато авторът е изразител на мащабни обществени настроения, патосът е силен и увличащ и тогава авторовото настроение се превръща в настроение на читателите. Ð’ „Небесен гурбетчия” освен за отечеството, читателят ще открие прекрасни  творби за любовта и приятелството. /„Не можеш ли да победиш  жената с роза – не опитвай с ятаган.”/ За него жената е икона, опора, продължителка на рода, любена, любяща и целомъдрена – даряваща страст. Ð’ поетичната му образност ще я видим като стих, с мирис на цъфнали ябълки през декември, а гърдите и с къпинови зърна, сравнена с топола, тънка…гола ръж, и паяче съм аз /ст. „Обществено мнение”, „Огледало”, „Очи”, „Най-красивата жена”/.

На пръв поглед в делничните взаимоотношения на персонажите ще открием редица философски и естетически прозрения: ”за живот сме жадни – не за бира /ст. „Равносметка”/ –живот, за който биха повторили Дунав, Радецки … Козлодуй /ст. ”Сутрешна закусвалня” /но каквото беше – беше май до тука. Времето ни свърши – вече сме излишни …щом не светим вече – нека не тъмним…

Акцент в поезията на Ивайло Балабанов са персонажите от Хухла. Това са земни, душевно чисти и мъдри хора, отворени към света, труда и веселието. Ð’ своето ежедневие те намират красотата на живота /ст. ”Дядо Гай”, „Небесен мавзолей”/, намират я в комшулука/ст. „Тет а тет”/ – в луната, която свети еднакво за всички религии – в обикновената делнична смърт /ст. „Мак”/. Искам да подчертая, че галерията от колоритни образи в българската литература, наред с нашенците на Чудомир, чепатите и чудати  на Пелин, мечтателните и драматични на Йовков, се допълва – макар и скромно в стих – и с хухленците на Ивайло Балабанов. С тази красива разлика, че думата селянин е заменена с българин, обут с цървули.

В статията са използвани материали от: сайта на с. Хухла, Никола Инджов, Иван Бунков и Христо Куманов.