Писма от Австралия IV

Коледен пътепис - продължение

Друго занимателно и ново нещо за мен бяха пясъчните раци – наричани още Ghost crabs (раци-призраци?). На цвят пясъчно-бели, с размери всякакви между стотинка и юмрук, те дишат през хриле, имат една по-голяма и една по-малка щипка, прекарват горещите часове на деня (и студените през зимата) в бърлоги дълбоко в пясъка и са стеснителни, но добронравни. Което се разбира ако ги вземеш в ръка (при положение, че успееш, понеже са много бързоноги – за размерите си сигурно развиват еквивалента на 200км/час) – въпреки застрашителните на вид щипки, никога няма да посегнат да те ощипят.

Готиното е да ги наблюдаваш в по-късния следобед, когато започнат да се изравят от дупките си. Плажът сякаш оживява – навсякъде пясъкът започва да се движи и образува миниатюрни купчинки. Горките рачета трябва да направят поне 10 курса за да разчистят прохода към повърхността – грабнали пясък в по-голямата си щипка, изпълзяват от дупката и със засилка хвърлят пясъка колкото може по-надалече. Щом приключат тежката работа, чакат да се свечери – те за нощни животинки – за да излязат и тръгнат за храна. Казват, че късно нощем на фаровете на джиповете плажът сякаш се движи – оттам, а и заради бледия им цвят -  и името рак-призрак.

Плажовете са си плажове и, разбира се, за мен винаги ще си останат предочитано място за мързелуване, но ми се искаше да видим и какво има във вътрешността на острова. Понеже бяхме пешеходци, единственият начин да направим това беше да се запишем на тур с гид и джип. Гидът беше типичният австралийски не-градски жител – леко отпуснат, босокрак, с тежък провинциален акцент (който едва сега, след 4 години в тази страна, започвам общо-взето да разбирам), недаващ си особен зор за нищо. Трябваше да се примирим и с присъствието на семейство китайци, на които пък абсолютно нищо не им разбирах, ако и да бяха също от Мелбърн, и които от своя страна не разбираха две думи английски. Те поне си дремеха в своята половина на джипа и много-много не ги забелязахме, че изобщо са там. Куфари. Дейвид, випросният гид, беше местен жител и знаеше наистина много, но нямаше да се раздели с това свое познание, ако не го бомбардирах с въпроси (оттам и многото факти, с които съм набутала този пътепис). Човекът добросъвестно ни прекара през Дънуич и Амити – останалите две селища на острова, които бяха съвършено неинтересни (големите забележителности – гробище, училище, оградена с мрежа кошара във водата, в която неколцината желаещи да се плацикат без да ги изкльопат акулите, и долна челюст от кашалот в клетка!).

После покарахме по дългия Флиндърс бийч, спряхме с предните гуми почти във водата и си направихме пикник с традиционните за провинциалните австралийци стек, салата от зеле, царевица и… ананас… Не знам защо го набутват този ананас навсякъде, няма отърваване. Ананаса си изядох, а и този на Владко, поборихме се и със стека, колкото да не обидим Дейв… Жилава гад беше въпросната крава, добре че имаше много гларуси наоколо и ние изиграхме картата на загрижени за гладуващите птици и ги натъпкахме с жилаво месо, сигурно още преглъщат. Имаше един, Дейв си го познаваше и го беше нарекъл Stumpy (Чуканчо), на който и двете ходила му ги нямаше, и не беше много компетитивен за храната, та Владко и аз се опитахме да го целим доста точно с мръвките по главата, преди да са му ги отмъкнали колегите. Дейв – в отговор на поредния мой въпрос – обясни, че действително безкраките гларуси (каквито съм виждала нерядко и в Мелбърн) се разделят със стъпало или две, когато се спускат за храна в пасаж риба, където активно ловуват риби тон, акули и други океански хищници. И в суматохата… клъц… Движението на джипове по въпросния плаж беше далеч по-интензивно от централните улици в Бризбън, трябва да отбележа. Джип след джип, лавиращи между вълните и падналите клони, накачулени с каяци, сърфове, палатки и колела, помъкнали ремаркета с лодки и джетове, натъпкани с деца и кучета. Веселба!

Оттам нататък обаче стана малко по-интересно. По дължина на острова, по самото било на хълмовете, върви черен път – всъщност абсолютно бял път -  който свързва сладководните езера, природния резерват и Пойнт Лукаут. Когато ти е първица, впечатлението е неочаквано: наоколо гора и храсталак – високи евкалипти, чаени дървета, папрати, blackboy или, което име е по-популярно през последните години – Grass tree. Малко отклонение – последното, нека го наречем тревно дърво, е интересен вид. Първоначално прилича на туфа дългостеблена трева, която с течение на времето започва да се издига над почвата, образувайки в основата си нещо като дървесно стебло, черно на цвят, увенчано с пищна зелена тревна корона. Цветът – да, цъфти също – е подобен на копие с издължен връх и може да достигне 3-4 метра при някои видове. Самото тревно дърво на острова достига до около 2 метра височина за, това е интересно, около 200 години. Да, този вид расте с около сантиметър на година. Някои подвидове израстват до 4-5 метра, но им трябват около 600 години, та надали си струва да се опитваш да ги отглеждаш в градината. Името блекбой (отпреди ерата на политическата коректност) идва от приликата с аборигенско момче, подпряно на копие. Растението е важно за коренните жители – от стъблото на цвета става отлично копие за лов и риболов (да спомена – островът си има пълния комплект животинки, които живеят на континента – кенгура, коали, лисици, змии, гоани и Ñ‚.н.), от накиснатия във вода цвят става сладка напитка, а цветчетата по върха служат за компас – обърнатите на север са много по-развити, смолата пък е адхезив при направата на съдове за вода и дори диджериду.

Та пътят, всъщност дълбоки коловози във брашнено-фин пясък, който се вдига на облаци зад джипа, е така неочаквано бял и пухкав сред тъмно-зелената гора. И върви по високото – като слезеш някъде на билото и се огледаш  на 360 градуса, виждаш само зелени хълмове, които се търкалят надолу към океана. И, в далечината, мина! Както се разбра, част от поминъкът на местните жители е … миньорство. Какви мини, бе, питам, нали всичко е пясък, какво копате? Ми… пясък. Де да съм знаела, че имало мини за пясък… Доходна далавера, както се разбира. Пясък колко искаш, на самата повърхност, богат на минерали и метали. Кварц за стъкларската индустрия, титан, циркон и сума ти още. Обаче, за моя радост и нерадост на местното население, природозащитниците са успели да се преборят за закриването на мините и превръщането на целия остров в природен резерват, което ще стане на етапи до 2019.

Тук се подсетих за нещо, което ми сподели една местна девойка, когато я разпитвах за поминъка и живота на острова. Страдбрук е бил открай време населен с аборигени, които все още живеят наоколо. Като й казах, че не съм видяла ни един, тя ми обясни, че те си живеят на групи, основно в Дънуич и из горите – в каравани (хрумна ми думата катун). А с какво се препитават, питам, надали ще я карат на лов и риболов като някога. Ааа, те получават пари от правителството. Free money, както се изрази тя. Ей така, без да правят нищо, и то не малко. А ако имат деца – бая пари. Тук момичето не се сдържа и с явна горчивина ми каза: “Не е честно, според мен, ние се скъсваме от работа, а те имат безплатно образование, здравеопазване, ток, кабелна телевизия, бензин, коли, месечна издръжка… Ð’ гората в каравани живее едно семейство – две жени и един мъж с 14 деца, пълни са с пари от държавната издръжка.” На мен това ми напомни за нещо познато от нашата си действителност… Което си е явна позитивна дискриминация, която много изнервя не-коренното население. Ама имат потомците на белите заселници вина да изкупват, и то голяма, задето са избивали аборигените като дивеч поне 100 години. Сложен казус, няма да го реша аз.

Но да се върна на най-готиното за мен от този ден – Кафявото езеро. Като чуеш Кафяво езеро си представяш тинеста непрозрачна кафява вода, нали така. Не те тегли някак… Обаче истината се оказа прелестно различна. Езерото лежи върху бял пясък (както всичко друго), който се е “циментирал” с времето, и не е свързано с подпочвените води, тоест – безотточно е и се пълни единствено от дъждовете. Очакваш нещо тинесто и мочурливо, нали? Ð’ действителност си ги има езерните атрибути като тръстики, патки, полегнали дървета, гласовити жаби из подмолите, предполагам и риба. Но гората, която го заобикаля и рони листа във водата от хилядолетия, е от Paperback Melaleuca и Australian Tea Tree, богати на етерични масла. Падналите листа са покрили дъното със слой, който е не само допълнителна изолация, но отделя танини, на които тези дървета също са богати. Ð’ резултат водата на цялото езеро (а то не е малко) е оцветена в наситен червенокафяв цвят, като на силен черен чай, леко ухае от етеричните масла, леко тръпчива и свежа е на вкус и, понеже чаените дървета имат и антисептични свойства, е кристално чиста и прозрачна. Няма тиня, няма слуз. Малко все едно плуваш в студен (е, неподсладен) чай. Топла е също така – може да си прекараш цял ден плувайки в нея. И неслучайно маслата от въпросните дървета се използват в медицината и козметиката – кожата и косата ти стават меки, чисти, овлажнени, все едно си бил на козметик! Наоколо има пясъчни ивици, барбекюта, деца се катерят по дърветата и скачат във водата, щеше ми се да си прекарам деня там. За предпочитане – във водата. Но останахме само около час и се заклатушкахме по 15  километра пясъчни коловози обратно към дома, което отне още приблизително толкова време. Все пак, дори само заради кафявото езеро, си струваше!

Останалите два дни бяха като първите два – мързел по плажове, бърбън на пясъка по залез и Ñ‚.н. Тъй като трябваше да освободим колибата в 10 сутринта, а и не бяхме сигурни колко време ще ни отнеме епичното пътуване до летището, решихме да не се мотаем наоколо, а да отделим колкото време ни артиса да разгледаме центъра на Бризбън. Ð’ ретроспекция – аре, немаше нужда… ама откъде да знаем… Поради добрата организация (буквално, без ирония) всички транспортни средства са така координирани в разписанието си, че буквално се прекачваш от автобус на ферибот на влак (всички полупразни и климатизирани) и се отзоваваш в Бризи много по-рано, отколкото вероятно би ти се искало.

Първата дума, която ми хрумна за Бризбън беше “грозен”. След 5 часа, убити из миниатюрния му център и ботаническа градина, съм склонна да ъпгрейдвам статуса му до “безличен”. Естествено, като печени туристи, първата ни работа със слизането на централната гара беше да си оставим багажа на съхранение, да отидем на информацията и да се заредим с карта на центъра. Като погледнеш картата – пресечки, пресечки. Ама никой не ти казва, че са на 100 метра една от друга и центърът в крайна сметка е колкото Софийския. Не, хрумна ми друго сравнение. Като австралийски еквивалент на Бургаския център. Вярно, през него минава река (с оригиналното име Бризбън), която дори любезно описва стегнат завой около ботаническата градина в безуспешен опит да направи нещата живописни. Но над нея е надвесено най-грозното скупчване от високи сгради, наречено Сити, което можеш да си представиш. За 5 часа видяхме 2 (две) сгради с някакъв характер, които почти предизвикаха умиление и заслужиха по една снимка в пълното отсъствие на конкуренция. Ботаническата беша “глътка въздух” за окото – освен ибиси и цъфнали дървета имат и маркер, който отбелязва докъде са стигнали водите при голямото наводнение през 1974, започнало с 642мм дъжд за 36 часа и довело, след още три седмици проливни дъждове до най-голямото наводнение в историята на града, съвпаднало с националния празник 26 януари. Само на метър по-ниско е маркерът за наводнението от 2010, също през януари, при което загинаха над 35 души.

Но с по-бодър тон – хапнахме прилично корейско на една от страничните улици, пихме кафета и леден чай с манго и пашънфрут (зер на острова нищо азиатско или индийско не е пуснало корени, не се дават местните). Преди да отидем пак на гарата и да вземем влака до летището, поседяхме на градския площад. Беше се поразхладило, свечеряваше се и се оказа наистина приятно да гледаш хората, които играеха разни игри. Да, на площада по някаква кметска инициатива имаше редици маси с всевъзможни игри – шах, карти, монополи, скрабъл, домино и сигурно още 10 други вида, за които никога не съм чувала, и всеки можеше да поседне и да играе каквото му харесва. Плюс нялоко комични опита за гигантски скрабъл, домино, дама и подобни на плочника, по които лазеха и се “забавляваха” туристи. Бедните хорица, на които беше възложено да анимират инициативата, се опитаха да ни въвлекат в нещо, включващо боядисани ламаринени кофички и разграфен чаршаф, но аз отказах да падна чак дотам. Турист, турист, ама все някъде трябва да теглиш чертата! Поседяхме на пейките до един ибис и двама коренни жители. Които видимо не правеха нищо неприлично, но по едно стечение на обстоятелствата по пътя към гарата по-късно минахме покрай дамската половина от дуото в разгара на семеен скандал със законната й половинка (която се оказа друго лице, доколкото можеш да ги различиш), обвиняващ я в изневяра и искащ да й вземе ключовете от колибата, и двама руси, синеоки полицаи на велосипеди, опитващи се да въведат някакъв ред. Толкоз за развлеченията в Бризбън.

Няколко часа по-късно, в ранното утро на 30 декември, си бяхме обратно у дома, успешно пропуснали големите коледни бури, ударили Мелбърн навръх Коледния ден с торнадо и градушка колкото лимон и поразили де що има къща и кола в северните и западните предградия. Доброволци от съседните щати дойдоха да помагат в разчистването, застрахователите категоризираха явлението като “катастрофа” и над 15 000-те пострадали ще си получат обезщетенията по-бързо. Наш Фреди джуниър обаче беше невредим, явно най-лошото беше подминало паркинга на летището. Водата в залива пред къщи обаче беше с изумителен тъмно-патладжанен цвят и вълничките се пенеха в бирено-лайняно. За пръв път виждам такова нещо, а и за пръв път въпреки жегата не видях човек да си топне пръста във водата. Дано днес нещата са се поуталожили, понеже навън е… 40 градуса. Ние се крием в запердената къща с вентилатора (което ми даде време да си довърша писанието) и чакаме да се захлади, за да изпълзим на плажа довечера. Поне дните са дълги, към 9 вечерта ще е приятно. Ще завърша с нещо негативно за Куинсленд, да не си помислите пък, че е раят. Понеже е по- към тропическите ширини, слънцето в разгара на лятото изгрява в 4.30 (!) и залязва в… 6.45 вечерта. Ð’ 7 вече е тъмно като в ..з. А при нас – цивилизована работа – изгрев 6 часа, залез – 8.45, светло до 9.15. И за финал – часовата разлика между Мелбърн и Бризбън е един час…като Мелбърн, макар и много по- на запад е един час ПРЕДИ Бризбън, понеже Виктория има лятно часово време, а Куинсленд – не. И така – летиш срещу слънцето, но С времето и обратно. Пълна австралийска бъркотия. Но какво да очакваш от страна, в която има часови пояси, накои от които са 15 минутни и включват едно селище с 86 жители (Eucla, Western Australia,UTC+8:45).

До следващия път!