Писма от Австралия – IV

Коледен пътепис

Коледната седмица за нас започна на 24 декември в 4.30 сутринта, когато, замаяни от малкото сън, грабнахме чантите с набързо нахвърлян багаж, качихме се на Фреди джуниър и започнахме длъжкото пътуване към Норт Страдбрук, което се оформи така: кола – летищен автобус – самолет – влак – ферибот – автобус, и завърши 6 часа по-късно в Пойнт Лукаут, най-североизточното и курортно от трите селища на острова.

North Stradbroke (Северен Страдбрук) е вторият по големина пясъчен остров в света (най-голям е Frasier Island, също в Куинсленд). Като чуеш за пясъчен остров, си представяш (или поне аз си представях) нещо като голяма дюна, опечена от слънцето. Така че се изненадваш приятно, когато след 30 минутното прекосяване на залива между Бризбън и острова с водното такси, от проливния тропически дъжд пред теб изплуват високи хълмове, обрасли в гъсти гори – 38 на 11 километра, над 200 метра над морското ниво, дюни бял кварцов пясък, които лежат върху каменно легло. Дъждовните води се просмукват през пясъка и пълнят каменното корито, образувайки богат запас от питейна вода, не само достатъчен за самия остров, но и за транспортиране по тръбопровод за нуждите на Бризбън. Нивото на подпочвените води в някои части на острова избива над нивото на ландшафта в сладководни езера и над 30 км блатист пояс по дължина на острова с богата флора и фауна.

Но да не се отплесвам в хидрология. До 1896 година днешните острови Северен и Южен Страдбрук (или Стради, както е известен тук поради вече споменаваното нежелание на австралийците да се борят с дълги думи) били един остров, почти залепен за континента, докато бури, приливи и злополучното крушение на кораб в най-тясната му част довели до необратима ерозия и разкъсването на Страдбрук на две.

Северният остров, поне през моите очи, е неочаквано красив по един спокоен, ненатрапчив и лишен от фалш, кич и лъскавина начин. Особено като си помислиш, че е на няма и половин час от Бризбън и на час от пошлия, неонов Голд Коуст. Ако идеята ти за ваканция включва изискани ресторанти, клубове или нощен живот, готви се за голямо разочарование. Ð’ Пойнт Лукаут има 3-4 (малки) курортни комплекса, хотел, няколко малки ресторантчета, кафененца, бистро, голям и добре зареден магазин за пиячка(!), две-три бакалийки, едно-две сувенирни магазинчета, всичко полузаспало и аматьорски, но гиздаво украсено със собствени сили. Гореописаните придобивки на цивилизацията са разпиляни по дължина на няколко километра виещи се между хълмовете, обрасли в зеленина улици/пътища. Няма кина, барове, печалните МакДоналдс, KFC, или каквито и да било други вериги за бързо дебелеене. Впрочем през 2003 Туризъм Куинсленд направил официално проучване сред туристите как искат да се развие остовът през следващиите 10 години. 80 процента отговорили, че искат да си остане непроменен. От 2050-те постоянни жители на острова (които набъбват до 12 000 през разгара на туристическия сезон) младежта наброява към стотина калпака, които сами трябва да си организират развлеченията. Естествено – основно сърфиране, спортуване, риболов, събиране по къщите. Това ми го разказа момичето, което ме масажираше (да, посегнах си с масаж и разни глезотийки и тритмънти на лицето в единствения спа “център”). От април до ноември обаче, като се ометат туристите, всичко съвсем угасва и населението едвам добутва до идното лято. Казвайки това, лято и зима са малко относителни при субтропически островен климат. “Зимата” температурите са между 10 и 20 градуса, лятото – между 20 и 30. Влажността е постоянно височка, което прави климата още по-мек. Водата е топла – не по-малко от 19 градуса по което и да било време. Ако обичаш да си сред природата си е райско място. Като се замисля, едно от нещата, които ме впечатлиха най-много, е следното: когато попаднеш на ново място и не знаеш какво да очакваш, все чакаш нещо да те разочарова. Я природата, я хората, я нещо опасно или неприятно наоколо. Ð’ този случай това просто не се случи – много комфортен климат, кристална, топла вода, без водорасли, медузи, твари, които да те нахапят или нажилят. Дори мухи и комари не се появяваха. Е, сигурно някъде долу си плуват акули, скатове и прочее, прибоите са опасни, океанските течения не са шега работа (всъщност те събарят на земята във вода до коляно), но всичко това иска само малко познание и здрав разум, за да не се поставяш в опасни ситуации и да си прекараш екстра. Ð’ тази част, където бяхме ние, скалната плоча, на която лежи острова, се издига над морското ниво и образува отвесни скалисти брегове, разсечени от миниатюрни ждрела. Ð’ бурно време прибоите за страховити, а сърфът е отличен. От петте плажа на Пойнт Лукаут два са с хубав прибой за сърфиране, единият от които е 32 километровият Мейн Бийч. Останалите са по-защитени, поръбени с мангрови гори и с естествена сянка. Два са дори охраняеми, със спасителите му и всичкото!

Това ме подсеща, че с още пристигането си, в единствения дъждовен ден, с първото стъпване на “нашия” плаж,  попаднахме на спасителна операция, която наснимахме до смърт. Представете си как прекосявам 50-те метра от колибата ни до плажа по бяла пътека през гората и с първото надникване измежду дърветата пред мен се разгръща красота – бял пуст плаж с полузаровени в пясъка оголени мъртви дървета, плющи дъжд, вятър, бурен океан, хеликоптер спуска спасител на  нялоко пъти във водата, докато измъкнат “обекта”.

И – тук идва най-важното – точно пред мен, в неопрен, с радиостанция в ръка, един момък като излязъл от рекламен филм за Австралия. Сериозно. Снажен, почернял, изрусял, обветрен, около 25 годишен, уау! И досега съжалявам, че не го помолих за една-две портретни снимки, понеже си поприказвахме малко докато вървеше операцията. И парамедик на всичко отгоре! Та, както казах по-горе – красота…. (ще приложа снимка, макар и в гръб, за дамите).

А иначе нашият плаж, наречен Home Beach, си остана един от любимите ни, дори след като обиколихме всички. Не само красив и относително спокоен, но и плаж , разрешен за кучета, поради което собаките идваха там на разходка и игра по стотиците метри кадифен пясък при отлив. Понеже допускам каква асоциация ще направи всеки българин (основана на печален опит) – никакви нежелани “следи” от кучешко присъствие няма. Може би зашото край пътеката, водеща до плажа, има специална кутия с найлонови пликове, за да почистиш след кучето си, а и хората са свикнали да ги използват. Резултатът е абсолютно чист плаж, на който, за радост на окото, играят безгрижно и шляпат из плиткото бебета и кучета. Като се наситихме на най-близкия плаж, отделихме един ден на обиколка на всичките пет, което, за късмет, може да стане пеша и дори по джапанки. По безкрайно дългия Мейн Бийч, както и по Флиндърс бийч, е разрешено карането с джипове до къмпингите, разположени на самите плажове. Къмпинги на острова има няколко, а местоположението им е първокласно – сред сенчести гори, на бял пясък, до водата! За къмпингари като нас – да ти увисне челюстта…. От Мейн Бийч по дървена наколна пътека прекосяваш Саут Гордж и Норт Гордж – отвесни скали, просечени от ждрела, с пещерички, делфини, играещи във водата под теб, сърфисти (ditto) и риболовци, рискуващи живота си на скалите за некое рибе. Едно от скалните образувания, наречено Whale Rock Blowhole (китова фонтанела, хехе) има някъде в недрата си кладенец/тунел/дупка?, през които прибоят изтласква въздух под налягане и в резултат над скалата се издига облак от фин воден прах със звук, който е досущ като свистящия звук от издишването на кит. Ама по-силен и кънтящ. А що се отнася до китове, от този скалист бряг между април и ноември може да се наблюдава най-масовата миграция на гърбатите китове по източното австралийско крайбрежие. За това шоу бяхме закъсняли, уви. За мен обаче беше голяма изненада, че до 1962 година на съседния остров Мортън е имало функционираша китобойна станция, “благодарение” на която южнотихоокеанските гърбати китове били избивани поголовно. И това в страна като Австралия, която днес се гордее с природозащитната си политика! Китовете намаляли до няколкостотин, което най-после довело до закриването на китобойната. За радост за тези 50-тина години оттогава нещата бързо се нормализирали и през зимата на 2010 от скалите на Пойнт Лукаут била наблюдавана миграцията на над 14 000 гърбати кита.

Двата плажа на север от наблюдателната платформа са Плажа на французина и Плажа на мъртвеца (чийто скелет и ботуш наистина били открити на този плаж 50 години след крушението на пренасящия захар към Сидни кораб Просперити през 1902. Злополучният мъртвец е, предполага се, готвачът на кораба. За французина не се знае нищо . Та тези два плажа са, както се твърди, едни от най-сниманите австралийски плажове и са наистина райски кътчета. За статута на най-снимани допринесохме активно и ние. Плажа на мъртвеца, освен че е закътан и красив, има скални езерца, в които можеш да се излежаваш в топлата вода като в свой собствен спа център, само на метри от грохота на прибоя. И стръмна 30-тина метрова дюна фин като брашно кварцов пясък, по който можеш да се пързаляш към плажа, ако имаш с какво. Аз опитах по задник, но не стана, заорах, хахаха. Добре, че бяха скалните езерца…. А над главите ни се рееше и отвреме-навреме се спускаше връз някой гущер Brahminy Kite – красив сокол, вероятно нает от Туризъм Куинсленд да предизвиква възторг у такива като нас.

/следва продължение/