ОЗАРЕНИ ОТ МОРЕ, ОДУХОТВОРЕНИ ОТ ПЛАНИНА

Преглед на творби на бургаски автори в областта на белетристиката, публицистиката, есеистиката, критиката, историографията, литературографията и краезнанието за периода 10 ноември 2012 – 10 ноември 2013.

На мене бе отредено да представя пред вас кратка литературно-критическа оценка на следните книги:
1. Мери Апос. ЧЕРВЕНА ПАНДЕЛА.Криминален роман. Изд. StellaPro Publishing
2. Мария Байчева. КНЯЖЕВНА ЛАДА. Исторически роман. Изд. StellaPro Publishing
3. Динко Павлов и Ваньо Вълчев. УСМИХВАЙ СЕ – ВСЕ ЩЕ ЯДОСАШ НЯКОГО. Афоризми. Изд. Libra Scorp
4. Милчо Касъров. ЩУРИ ИСТОРИИ. Хумор и сатира. Изд. „Диамант”.
5. Иван Бубалов. БЪЛГАРЕ ГЛАВА ВДИГНАЛИ. Информа-принт.
6. Мариана Праматарова. ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ. ИК „Новата цивилизация”.
7. Румяна Емануилиду. ЮЛИЯ И КЛОУНИТЕ. ИК „Знаци”.
8. Керана Ангелова. ЕДИН СЛЕД ПОЛУНОЩ. Издател ICU.
9. Керана Ангелова. СЛЪНЧОГЛЕДИ ЗА МАРИЯ. Издател ICU.
10. Милен Иванов. ОКОТО НА ВЪЛКА. Изд. Libra Scorp
11. Мина Кръстева. В ЪГЪЛА НА КАФЕНЕ „РЕАЛИТИ”. Изд. Libra Scorp
12. Пламен Колев. ЕДНОЧЛЕННОТО ЖУРИ – 2. Изд. Libra Scorp
13. Борис Бухчев. ЛИТЕРАТУРНИЯТ БУРГАС. Изд. Libra Scorp
В този ред пристигнаха споменатите издания на на софийския ми адрес. И освен познатия на всички нас трепет от докосването до непрочетена книга, изпитах и неизчезналото в старостта ми чувство за литературно братство, съществувало някога и съществуващо понастоящем в родния град. Спомних си кои бяхме ние, младите тогава, около приятеля на Смирненски Николай Фол, около учителя по литература Никола Николов в литературния кръжок «Атанас Манчев». Малък Остров на блажените с неизвестните все още на широкия свят обитатели Стойчо Гоцев, Димитър Велинов, Реджеб Кюпчю, Христо Фотев, Кръстьо Станишев, Илия Буржев, Кузман Кръстев, Николай Цонков, Иван Теофилов… Млади и начинаещи тогава писатели, тръгнали от Бургас, останали в Бургас, завърнали се в Бургас… Бях един от тях и вярвам, че и днес бургаската писателска общност се самоизгражда с идеята, че понятието бургаски писател е идентично на български писател от Бургас.
Впрочем, последната книга, която получих, бе «Литературният Бургас. Биографичен и библиографски справочник». Съставител и редактор Борис Бухчев». Много необходимо пособие, съдържащо инфрмация, която другаде едва ли може да се намери, но която несъмнено подлежи на периодично обновяване. Надявам се, че в следващо издание редица сведения ще бъдат уточнении и допълнени, тъй като открих поне за едно от включените в справочника имена непонятни пропуски, странни непълноти и неточни дани от биографски и библиографски характер.
Първото общо впечатление от прочита на представените ми за литературнокритически анализ творби е свързано с известната концепция за значителността на литературния герой. Тя поражда основанията ми за оценка на представените книги от гледна точка на общовалидни естетически критерии и съпоставки в национално съотношение.
…И така, в многоликата галерия съзирам интересни сюжетни находки, привлекателни фабули, но като че ли не виждам значителен литературен герой. С няколко изключения образите, вградени в повествованието, трудно се възприемат като двигатели на сюжета, неясно се проявяват в конкретните обстоятелства и пространствено обусловената среда. Изобразяваната действителност е сведена до Ñ‚.н. „случкарска литература”, която отбягва психологически и сюжетни предпоставки за поведението на героя, героят просто направо навлиза в произволни ситуации и действа…. произволно. С други думи, обобщеното отразяване на действителността чрез подбор и пресъздаване на достоверни текстове, по начало е затруднено от методология, по-близка до журналистически, публицистични, дори есеистични похвати. Художествеността се долавя на втори план и предимно в нравствена перспектива. Е, да, литературата е перманента и последователна опозиция на конюнктурните норми във взаимоотношенията личност – общество. Поради което вместо герои с политическа или идеологическа подплата шестват герои с морални ореоли. Обаче отсяването на литературния персонаж по елементарни разграничителни характеристики като добър-лош, умен-глупав, напредничав-назадничав и Ñ‚.н. води до повърхностност. Възможно е това да се дължи на бързото писане, възможно – на ниска самокритичност, има вероятно и неосъзнато свръхнатоварване на таланта, както и осъзнато свръхнапрежение. Всеки автор сам решава своята собствена дилема – значителни или незначителни да са героите в неговото произведение. А читателят трябва да избира как да се вглъбява, да кажем, в антични цивилизации – чрез операта „Набуко” или чрез Библията…
Героите в романа на Милен Иванов „Окото на вълка” с подзаглавие „Безсмъртното плаване на капитан Джейкъб” са изнамерени в един „свят без следи” – така в книгата си „Дяволите от рая” карибският писател Джовани Клоин нарича световната акватория, из която попътните ветрове понасят романтичните платноходи на пиратите, корсарите, флибустерите, буканерите и негрерите. Основен протагонист е англичанинът Джейкъб Уйлямс, за живота на когото в информационните масиви на интернет има предостатъчно източници. По стечение на необикновени семейни обстоятелства Джейкъб Уилямс израства на кораба на легендарния Бартоломю Робъртс – известна фигура от хрониките на епохата за пиратски приключения по африканските брегове, северния Атлантик и карибския тропик. Прочута е авантюрата му в бразилското пристанище Баия, където с хитрост и мореплавателско умение той успява да ограби португалски адмиралски кораб . Авторът на българския роман за всичко това разгръща повествованието си на почти триста страници. Увлекателно е, но възниква впечатление за многословие, читателят улавя повторения на някои изрази, връщания към изтеглена вече сюжетна нишка. Да добавя, че в книгата са допуснати досадни граматически грешки, както и в пунктуацията. Определено редакторската – или коректорската – намеса не е била взискателна към младия автор. А той наистина е млад – роден е през 1996 година в Бургас, завършил е основно училище „Христо Ботев”, сега учи в ПГСАГ „Кольо Фичето”. Основни биографични данни, които определят появата на книгата му като необичайно ранен взрив на един белетристичен талант. Ð’ поезията подобно начало не е нещо странно – от Пушкин, Артюр Рембо, Смирненски, та до Петя Дубарова съвременният читател има представа за красива закономерност в ранната реализация на литературното дарование. Ð’ прозата обаче въпросният дебют изглежда преждевременен, защото жанрът изисква не само полет на вдъхновението, както е при поезията, но и житейска зрялост – както е например в живописта. Ð’ скоби казано, бил съм в световния Музей на детската живопис в Ереван и разполагам с трудовете на забележителния изследовател на пластическите изкуства Хенрих Игитян. Той установява, че почти всички деца рисуват, но малцина продължават като художници; че децата са в състояние да нарисуват необикновени картини, но не могат да създават шедьоври именно заради недостатъчен жизнен опит. Струва ми се, че в случая с Милен Иванов определено долавяме същия феномен. Младият автор е силно привлечен от определен род литература – приключенската, и усърдно й подражава. Подражанието на млади години е разбираемо, проблемите пред начинаещия писател идват по-нататък – когато трябва да намери свой сюжет, своя тема, свой начин на себеизразяване. И да обърне поглед не просто към света без следи, а към света около себе си, за да не изчезне и неговият собствен талант …
Не раздавам присъди, аз разсъждавам въз основа на литературна продукция, която ми е предоставена за анализ, и си правя сметката, че всеки месец в националната книжовност се вливат три-четири книги с емблемата на бургаски издателства. Въпросът е дали книгите, които обмислям, по съвкупност на задължителни художествени характеристики, психологическа достоверност на сюжет и персонаж, език и стил на повествованието, се съизмерват с книгите, които не участват в този конкурс? Това са всички други книги в националния литературен процес, те не отговарят на статута на нашия конкурс и не участват. Но съществуват!
В такъв ракурс романите на Мери Апос, Пламен Колев и Керана Ангелова се нареждат естествено в книжовността, която се предава от човек на човек, но не се продава от книжарница в книжарница. По същите причини, поради които не се реализират успешни продажби на „Записки по българските въстания”, „Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча” „Панаирът на суетата”, „Гаргантюа и Пантагрюел”, „Идиот” и така нататък. Класически творби, които не се превръщат и не се превръщат в стока за паралиите. И слава богу! С такава орис са и книгите на гореспоменатите автори. И както казваше един бургазлия, литературата е изкуство на бедни хора, ако продължа метафората – на бедни, но богати духом!
Мери Апос е псевдоним, разкрит още в началото на романа „Червена пандела”. Сигурно има причини авторката да прибегне към прикриващо я име в описанията на ъндърграунда. Но защо е поставила в заглавието думата „пандела”? Какво означава – жаргонно название с ударение на първата гласна или неологизъм от италиански лингвистичен произход с ударение на втората гласна? По-важно е друго – Мери Апос е написала четивен роман не въз основа на смътни преки познания, а в резултат на несъмненото си литературно дарование да намира интригуващ сюжет, да го разгръща сладкодумно и пестеливо, да внушава изводи от социално значение. Стигаме пак до значителността или незначителността на героите. Тук те са като живи, определено читателят ги среща във всекидневието. Мога да кажа, че даже се и сблъсква с тях, но как? Приема или отхвърля техния морал? Мери Апос не е довършила замисъла си именно в това отношение. Става ясно кой е престъпникът, кой – борецът за справедливост, но как изглеждат нейните герои в проекцията на своето минало, на своята обвързаност с поколение си, на своята принадлежност към определени социални идеи? Криминалната интрига ги поставя в ярък контраст между черно и бяло, липсват нюансите. Тук има повече Богомил Райнов и по-малко Димитър Димов, както би се изразил някой критически динозавър. Но това е добра оценка, аз я споделям.
Друга книга на същия автор е представена не с псевдоним, а с истинското име – Мария Байчева. Става дума за романа «Княжевна Лада». Сюжетът е от прабългарско време, развит около занимателна инстрига. Силна, почти номадска, почти аристократична любовна страст, и проникновено ясновидство, придошло с любовта, водят Хан Тервел към неудържими държавнотворчески дела. Прави впечатление фантазията, с която е обрисуван бита на току що заседналите на юг от Дунава чергарски племена – наши предществевници по кръв. Авторското въображение внушава архитектурна автентичност на крепостни стени, стражеви кули, хански дворци… Само че езикът на повествованието не е стилизиран в съответствие с епохата, и гъмжи от думи и термини, които са навлезли в говора доста по-късно. Например «тюрма», «баничарница», «шансове», «проби», «сюртук» «халат», «седем часа», «осем часа», «кочиаш», «градска къща», «боти» … Лексика, неприсъща на описвания историческия период, едва ли прабългарите са боравили с днешни понятия за време и бит.
Романът на Пламен Колев «Едночленното жури – 2» е отбелязан като своеобразно продължение на предишен роман на същия автор. Не съм го чел, но в разглежданата книга установих поне за себе си, че писателят въвежда нов типаж в българската литература – рейнджър от Афганистан. Главният герой е обрисуван с тънки четки и в съответствие със своята необичайна житейска съдба, в характерна среда и специфични ситуации. Ето защо Пламен Колев прилага суров и неподправен реализъм в повествованието за премеждията на рейнджъра Аспхарух Кутузов. Някои виждат тук прилика със знаменития граф Монте Кристо, но това е плиткоумно сравнение. Главният герой е просто един почти непознат субект, оформен като български типаж под въздействието на непознати доскоро глобални процеси – световната война между Афганистан и афганистанци с участието на американци, руснаци и какви ли не още по народност стражи на някакъв мир, на някаква религия. Този герой е просто един от тях, докато Едмонт Дантес е сам и единствен. Нашият автор постига и правдоподобна документалност в повествовението си. Не става дума за топонимията на прочутия градски пейзаж между гара, пристанище и синагога, но и за уместни отправки към древни максими, стихотворения, песни, криминалогически сводки и Ñ‚. н. Пламен Колев е опитен разказвач, удивлявам се, че досега книгата не е намерила доброжелателни критици, след като е намерила доброжелателни читатели. Примете, че и аз съм вече един от тях.
Навярно «Слънчогледи за Мария» от Керана Ангелова е първият български роман за гениалния художник Винсент Ван Гог. Както е отбелязано на корицата на изданието, това е повествование, в което Ван Гог оживява не в биографичното, а в литературното пространство. Ключът към отварянето на романа е посочен като че ли в предговора, който ни напомня едни думи на Флобер за най-прочутата си героиня – «Мадам Бовари – това съм аз». По-нататък в същия контекст следват заключения, които изглеждат противоположни. Ето: «романът за преодоляването на границите на минало, настоящее и бъдеще, на национално и общочовешко, на гениално и болестно, е намерил най-адекватния си израз и като опит за прекрачване на границите на самите изкуства…». Приведох обширен цитат с културологичен смисъл, който отдалечава сякаш читателя от същинския творчески замисъл на Керана Ангелова. А добронамереното предсказание, че «това ще бъде и най-превеждания роман на Керана Ангелова, който ще й донесе европейско признание», е по същество рекламен анонс и мненията за същата творба, напечатани на последната корица, не са от разряда на литературнокритическите оценки. Симпатични емоционални изблици, породени от истинска литература. Мисля, че Керана Ангелова няма нужда от криви патерици.. Тя е наистина първокрасен писател и този роман просто потвърждава какъв силен талант се разраства в съвременната българска литература.
И тази нейна творба е оценена с досадно културтрегерско гастрольорство, което в Бургас се осъществяваше от страна на разтерзани на други арени литературни гладиатори. Един от тях си тръгна от България победен – господин Едуард Вик, чийто проект за лансиране на «най-добрия» български роман се провали поради активизираната литературна посредственост. Керана Ангелова не бе премирана в неговия конкурс, на нея й отредиха от немай къде периферно отличие. Но голямата причина за провала на чуждестранния меценат бе, че той в края на краищата се оказа сам срещу литературния възглед на българското общество. Този възглед не възприема националния нихилизъм, унищожнието на човешкото достоинство, провъзгласяването на човеконенавистнически идеи, превръщането на периферни фигури и явления в същностни представители на националния живот. Най-ясно проличава този възглед в творчеството на Патриарха на нашата литература Иван Вазов. Създавайки галерия незабравими образи, той действително съхрани в психологически предели цяла една държава и възроди великите личности на цял един народ. За Левски, за Ботев, за Раковски ние имаме представа по техните лични документи – дневници, стихове, тефтерчета, но написаното от Иван Вазов ги възвисява с вековечно слово и нарежда до тях сътвореното от гениален писателски талант българско човечество – Бойчо Огнянов, Рада Госпожина, доктор Соколов, Странджата, Македонски! Иван Вазов измъкна от забравата чизмаря Кочо Честименски, братя Жекови, братя Миладинови и ако днешните поколения ги възприемат в действие и размисъл, то се дължи в най-голяма степен на Иван Вазов! Чрез лирика и епос той запази за България оня народностен възрожденски тип, за когото в личното си родословие повечето съвременници нямат нито спомен, нито подадине. Хаджи Смион и Иванчо Йотата, Селямсъзът и Варлаам Копринарката, Фратю – персонаж само на една повест – не са ли те образи и характери, изградени от родолюбиви помисли и безкористни славянски блянове, от величави копнения по свободата? Приобщени към тях – и към нас! – са всевиждащият слепец Колчо, благородният побъркан Мунчо, кармичния ни предшественик Мичо Бейзадето, озареният от земен бунт дякон Викентий. Според българският възглед литературата е наистина паралелно човечество – и там не могат и никога няма да намерят място съчиненията , премирани в конкурса «ВИК» като «романи на годината».
Слава богу, Керана Ангелова оцелява извън конюнктурата, развива се уверено и постепенно се присъединява се към авторите на най-добрите български страници, създавани днес. И наистина не се нуждае от нелитуратурни подкрепи, ето го доказателството – романът за Ван Гог. Тук тя съумява да вгради няколко културни пласта– «люспестата и грандиозна светлина» на един град, където Ван Гог намира своите неповторими багри; сензитивната наследственна душевност на млада жена, приобщена към знакови злободневни събития чрез професията си; стишени наши съвременници, разгърнали своите вътрешни светове в епистоларни пасажи… Стилистика, която придава модерност дори на традиционни ритуали и на битови епизоди – описанието на типична странджанска къща с гълъби на покрива, с мравки в цепнатините на дворните плочи, със слънчогледи върху незатворения още погребален ковчег. Тук трябва да кажа че Керана Ангелова е превърналата родната си планина в заряд на своя творчески дух. Тя именно е съвременният писател, който най-мощно преобръща досегашни представи за нашия град – озарен от море, одухотворен от планина! Ето защо в този контекст ми се иска да припомня името и делото на още един писател – Димитър Богов. прозрял че книжовният център има и психологически координати. Надживял злословия и критично състояние на духа, Димитър Богон ни поднесе изкусителния плод на завръщането си – книгата “Нека само още слънцето да свети”. Емоционално приобщеност към народен живот, философска принадлежност към народно време!
Отклонението към Димитър Богов е свързан с внушенията на Керана Ангелова от романа за Ван Гог. Със същата яркост – и от прочита на втората нейна книга в конкурса – «Един след полунощ». Фрагменти, миниатюри, есета –своеобразен дневник, изпълнен с размисли и преживявания, които разкриват необозримо психологическо пространство. Словото на Керана Ангелова тук наподобява пеенето по „замански”. Гърлено пеене в Странджа, прилично, според една познавачка, на ескимоски напев. Възможно е, разсъждава авторката, то да е шаманско пеене, нещо като „от едно гърло два гласа”. Ð’ Странджа това е възможно, разсъждавам и аз, който съм слушал изпети по същия начин мелодии на всякакви народни сборове и празници в мексиканската планина Тараумара, в перуанските Анди, в подножието на Великата китайска стена. Искам да кажа, че песенната култура на Странджа е звено от цивилизационен всечовешки пласт, над който се наслагват нови по качество културни наноси. Изводът е, че Керана Ангелова и в тази странна книга е постигнала значителен литературен успех.
Странджа като етнокултурен феномен присъства в представените книги много по-ярко, отколкото морето. При това докато за морето има главно поетична лирика, написана в голямата си част от пришълци в ажиотажа около созополските културни празници, планината поражда и епос, и етнология, и краезнание.
На такъв многожанров фундамент здраво стои книгата на Иван Бубалов „Българе глава вдигнали…” Своеобразна литературно-историческа енциклопедия за Странджа като ареал на Илинденско-Преображенското въстание. Иван Бубалов е подбрал от сравнително богатия исторически масив основни отправки към знаменития бунт, който изглежда последен български бунт за Отечеството. Конгресът на Петрова нива, хрониката на въстаническите действия, образите на войводи, подвойводи и четници, предназначението на „смъртните дружини”, биографиите на видни странджанци, автентичните разкази на участници и свидетели на величавото събитие… Прибавил е народни песни и оригинални свои изследвания. Така се е оформил сборник със сериозно значение за настоящето време, когато историческата памет на българина е затлачена от какви ли не мътни потоци. Тази книга дава принос съвременникът, особено младият, да разпознава днешните користни опити въстанието да се раздели на две, след като в една определена българска покрайнина то се нарича само Илинденско. Иван Бубалов не се подава на подобен шовинизъм и посвещава труда си между другото и на обективната истина – показва въстанието като възвисен всенароден идеал.
Иван Благоев се представя с книгата „Писмо до боговете” – разкази и новели. Научавам от кратката му биографична справка, че е завършил „минен техникум и университета на живота”. Досещам се за университетите на Максим Горки, за историческото руско литературно движение „ходене сред народа”. У нас под диктата на нормативната естетика това се видоизмени в студения трафарет „По-близко до живота, повече сред хората” – или обратно, вече не си спомням. Така или иначе, при Иван Благоев си личи, че познава живота, за който пише. И след толкова години запазват валидност благосклонните думи на незабравимия Рашко Сугарев за автора. Неговите герои олицетворяват трудни житейски съдби, разнебитени поприща, социални низини. Всеки един от тях е „жив умрял” – като писателя от разказа „Конкурсът”. Живот, наречен и от други автори „живо мъртвило”. Такива книги днес не се котират на всеядния книжен пазар, но е добре, че ги има, защото напомнят съдбовната обвързаност на литературата с битието.
От същата гледна точка разглеждам сборника с разкази и един фарс на Мина Кръстева „В ъгъла на кафене „Реалити”. Сатирични гротески, на които е намерен подходящ декор – оживено градско кафене, където писателката подбира сюжети и образи. С тъжна ирония тя описва своя собствен живот в безизходицата. Разработва и битови истории като смеховитото сватовничество на селски баби в напъна им да организират английска сватба сред „призрачните къщи” на изоставено и забравено дори от бога село в тракийската равнина. От там писателката изпраща и няколко писма до Бай Ганьо, памфлети по същество. Жанровото разнообразие тук е отклик на действителни актуални събития. Знае се колко е трудно художественото доближаване до реалния живот, но авторката го е направила с подчертано чувство за хумор. И какво друго й остава, както би казал някой от „ простосмъртните” – така нарича тя своите герои.
„Усмихвай се – все ще ядосаш някого” е книга с афоризми. Написани с крилати пера, мъдростите на двамата автори Динко Павлов и Ваньо Вълчев предизвикват усмивки, освежаващи и мрачната литературнокритическа душа. Опитни литератори, те са ни подарили и един нов неологизъм – „афоризмари”. Звучи като дума от Олимп или от Ватикана. Ще приключа разсъжденията си за тяхната книга с техен афоризъм: „Последно – справедливост ли искаме или пари?”. Ако е пари – забравете, ако е справедливост – няма как да не им кажа колко приятна книга са написали, особено в частта „За любовта, жената и последствията”, където прозират някои дискретни мъжки познания, които събуждат искрена завист. Но пък следва многозначително продължение в друга част от книгата – „За ума, мисленето и вредата от това”…
Още лакърдии от Странджа, при това направо от родилния писателски дом Бродилово, са разказани в книгата на Милчо Касъров „Щури истории”. Хубаво са разказани, дори си мисля, че неговият герой пенсионерът Гого може да се слее с известния бургаски фолклорен тип Петьо Пандира, когото бях виждал навремето. Но чак сега разбрах, че в Бургас имало хумористичен писателски клуб „Морски таралежи” – май единствените, оцелели след екологичните катастрофи в Черно море. Аз помня как многобройни бодливи твари и всякакви създания на акваприродата изчезваха заедно с черноморската скумрия, която имаше зеленикав оттенък и бяло месо, бе пъргава като зарган… Така че да пазим таралежите, ако искаме да имаме и скумрии, казано в стила на писателя Милчо Касъров.
Трябва да отбележа и две книги просто заради библиографията на този конкурс. „Домашното насилие” от специалистката по гражданско право Мариана Праматарова навярно е много полезна в специфични случаи дори и за читателите на художествена литература. Авторката е издавала преди стихосбирки, приказки, публицистика, текстове за песни. За съжаление, настоящата книга жанрово не може да се съизмери с изискванията на статута на конкурса, поради което само я отбелязвам, без да я оценявам.
По същия начин отбелязвам, но не оценявам, книгата на Румяна Емануилиду „Юлия и клоуните”. Такова е и желанието на авторката, изказано лично пред мене.
В заключение непременно искам да подчертая, че българските писатели от Бургас принадлежат към целокупната Държава на духа, създадена от Първоапостолите Кирил и Методий, единствената българска държавна, устояла на всякакви нашествия. Ето защо трябва да се знае, че без тихия писателски труд нашият град не може да се въздигне и не може да се възроди в проекцията на европейска столица на културата!
В духа на цялото ми изложение правя и моите номинации за присъждане на две награди според статута на конкурса:
Плакет „Пегас” за белетристика – на Керана Ангелова за романа „Слънчогледи за Мария”.
Плакет „Петко Росен” за публицистика, есеистика, критика, историография, литературография, краезнание – на Иван Бубалов за „Българе глава вдигнали”.