Смешносрамнострашно

“Мисля, че бях ясен: добре се живее в България. Имаме един от най-ниските дългове и дефицит и сме много по-напред от вас”. Това каза българският премиер, обръщайки се към своята хърватска домакиня и колежка на съвместната им пресконференция в Загреб.
На първо четене трябва да се каже, че изявлението е много смешно. Заради съчетанието на строго смръщените вежди и назидателния тон на оратора с пълното фактологическо разминаване между твърдението му и действителността.
Хърватия, разбира се, не е най-идеалното място на света. Всеки обаче, който е имал възможност да я види или поне си е направил труда да прочете статистическите данни, знае прекрасно, че в сравнение с нея България изглежда не само с много години по-назад, но, както се казваше в един стар виц, и доста встрани. За съжаление членството в Европейския съюз засега с нищо не променя тази реалност, а и скоро едва ли ще я промени.

Колкото до твърдението, че „добре се живее в България”, то едва ли се нуждае от коментар. Още повече, че по този въпрос нещата са твърде относителни. За премиера и неговото обкръжение това твърдение може и да е валидно. Както и за обитателите на мутренските дворци по склоновете на Банкя и Бояна.
От друга страна, сравнението на данните от последните две преброявания на населението показва, че за десет години над половин милион българи са избрали да живеят на друго място. А само през миналата година – близо 30 хиляди. При това в бройката влизат само официално регистриралите се.
Освен че са фактологически неверни, както се е случвало и друг път, думите на премиера, са и, меко казано, недипломатични и вероятно обидни за неговите домакини. „Съвременен Бай Ганьо”, казват мнозина. Алековият герой обаче обикаля света за своя сметка и говори от свое име. Нашият случай не е такъв.
Затова за някои от българите загребската случка, освен че е смешна, е и срамна. „Аз лично се срамувам, че такъв човек заема такъв важен държавен пост и представя моята страна по света”, написа някой тези дни в интернет-форумите и мнението му бе споделено от повечето от останалите участници.
Срамът обаче е също нещо относително. Защото за друга част от българите подобни задгранични изяви на премиера вероятно са повод не за срам, а за национална гордост.
Те са го избрали именно, защото е такъв, какъвто е. Избрали са го не само за да ги представлява – такива, каквито са, с което той се справя много добре. Но и за да управлява. Което той прави така, както и говори.
Затова нещата не са само смешни и срамни, но и страшни. А понеже премиерът не е сам, а се е оградил със себеподобни, смешносрамнострашното у нас се е превърнало в епидемия.
За някои интелигентността е дразнещо, досадно украшение, без което спокойно може да се мине. Тя обаче е, макар и недостатъчно, но задължително условие за доброто управление. Липсата й донякъде обяснява защо вместо да сме „много по-напред”, постоянно изоставаме. И защо, всъщност, в България не се живее добре.

“Дойче Веле”