17
авг
ÐРХЕОЛОГИЯ ÐРПÐМЕТТÐ
От: Диана Димих
Прочетох романа на Ðикола Инджов „Възречени от МанаÑтър†почти 13-14 години Ñлед първото му издание. Това закъÑнение не ме Ñпира да изкажа мнението Ñи, нещо повече – не мога да не откликна на тази творба, коÑто ще вълнува още много поколениÑ.
Щом затворих поÑледната Ñтраница, отново прелиÑтих началото – не ми Ñе разделÑше Ñ Ñ‚Ð¾Ð·Ð¸ завладÑващ ÑвÑÑ‚ на Долна ТракиÑ, оÑтанал извън пределите на БългариÑ. Обичам родната иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð¸ плетениците на езика ни. ПриÑтраÑтена Ñъм към Ñтарината в изказа и към богатите българÑки говори.
Първото, което ме грабна в романа, е плаÑтичниÑÑ‚ език на автора, ноÑещ дъха на земÑта и изпъÑтрен ÑÑŠÑ Ð·Ð²ÑƒÑ‡Ð½Ð¸ тракийÑки изрази. Шепа от меÑтните думи Ñъм чувала от мои близки, но повечето от неÑÑните, Ñтранни Ñлова ме теглеха ÑÑŠÑ Ð·Ð°Ð³Ð°Ð´ÐºÐ°Ñ‚Ð° Ñи, коÑто Ñ Ð½Ð°Ð¿Ñ€ÐµÐ´Ð²Ð°Ð½ÐµÑ‚Ð¾ на повеÑтвованието поÑтепенно Ñе проÑÑнÑваше, както развиделÑването изважда от мрака тайнÑÑ‚Ð²ÐµÐ½Ð¸Ñ Ð¿ÐµÐ¹Ð·Ð°Ð¶ и очертаниÑта на предметите.
Започнах ÑÑŠÑ ÑловеÑните одежди на творбата, но Ñ‚Ñ Ðµ много повече от ÐµÐ·Ð¸ÐºÐ¾Ð²Ð¸Ñ Ñи градеж. Забележителна национална литература ÑÑŠÑ Ñкулптирани образи от драматична епоха. Явно цÑл живот авторът е трупал в Ñебе Ñи фрагменти от онези жеÑтоки времена в Триречието, заключено между три реки и три речи, наÑелено Ñ Ñ…Ð¾Ñ€Ð° от различни етноÑи и вери, омеÑили в говора Ñи три езика. Из разкопките на родовете и човешките души е издирвал отломки от ÑъбитиÑ, личноÑти, меÑтноÑти и звучни имена. Мъчителните картини на наÑилие и раздÑла Ñ Ñ€Ð¾Ð´Ð½Ð¾Ñ‚Ð¾ гнездо, паметта за миналото, живееща в потомците, държеливоÑтта на един народ, избиван, грабен, прокуден от земите Ñи, пръÑнат по далечни краища, бродил из чужди оÑтрови, заÑелван в изоÑтавени Ñелища и намерил Ñили да запази и възроди иÑторичеÑкото Ñи землище, картографирано в Ñпомена – това е романът „Възречени от МанаÑÑ‚ÑŠÑ€â€. Удивителна Ð°Ñ€Ñ…ÐµÐ¾Ð»Ð¾Ð³Ð¸Ñ Ð½Ð° паметта!
Ðикола Инджов доближи до мен непознати ÑÑŠÐ±Ð¸Ñ‚Ð¸Ñ Ð¸ характери, потопи ме в неÑъщеÑтвуващите манаÑтирÑки руини, в които дълбае Ñамо Ñпоменът. Ð’ Ñъзнанието на Ñ‡Ð¸Ñ‚Ð°Ñ‚ÐµÐ»Ñ Ñе вÑича пътÑÑ‚ на тракийÑките бежанци през времена, Ñъдби и лица. ОÑезаема е онази емоционална обреченоÑÑ‚ на автора да ноÑи бремето на загубата и да възкреÑÑва в Ñебе Ñи тежкото битие, да бъде продължител и ковчежник на мъжеÑтвото на предците, певец на миналото и наÑтоÑщето на тракийÑките българи. Родолюбието и дарбата на твореца Ñнаждат в романа ориÑиÑта на Ð¾Ñ‚Ð´ÐµÐ»Ð½Ð¸Ñ Ñ‡Ð¾Ð²ÐµÐº Ñ Ñ‚Ñ€Ð°Ð³Ð¸Ð·Ð¼Ð° на Ñ€Ð¾Ð´Ð½Ð¸Ñ ÐºÑ€Ð°Ð¹.
От Ñамото заглавие „Възречени от МанаÑтър†повÑва на иÑториÑ. Думите идат отдалеч, като полъх от лабиринтите на древноÑтта, но без хладина от подземни тайници и прах от забравени рафтове. С едри, Ñигурни черти проглеждат образите, епохите, взирането назад и напред. ВмеÑто Ñухи факти, в тази хроника на преживÑното юнашки крачат мъже от Триречието, Ñред Ð·Ð½Ð¾Ñ Ð½Ð° ливадите и Ñенките на дворовете Ñе мÑркат забрадки връз изправен женÑки Ñтан, горчива привечерна пеÑен преÑкача до Ð½Ð°Ñ Ð¾Ñ‚ Ñтолетието, което крие поÑечени черепи.
Хора от далечна легенда Ñа врÑзани като Ñкали на хоризонта. И те, подобно на редките думи – необÑÑними и удивлÑващи. Ðататък – вÑе по-прозирни и близки, макар и възвиÑени като герои-Ñимволи. Силуетите им Ñа като одÑлани Ñ Ñ€ÐµÐ·ÐºÐ¸ черти от туш, Ñмело драÑнати от майÑтор график. Думи и хора, омеÑени в бухнало теÑто. Странен народ, Ñбран в Ñело от бежанци, Ñрки фигури на мъже и жени, обречени да оÑтанат. Село-родина, вкопчено в Ñилата Ñи да прекрачи в бъдното и възраждащо Ñе във вÑÑко ново поÑелище ÑÑŠÑ Ñпомена за Ñъдбовни гонениÑ. Владишко Ñело на камилари, овчари и козари, Ñ Ð±Ð¾Ð¶ÑƒÑ€Ð¸, лозÑ, точни Ñтрелци и пеÑенни Ñлова. С глухонÑмо тайнÑтво, запазило пиÑаниÑ, вещи, пръÑтени, кръÑтове… Памет за звуци и мълчание, втвърдено по кораби и кервани. ПреÑеление на човеци, разплиÑкани от вълните на безчовечното време и разминаващи Ñе по пътеките в Ñ‚ÑŠÑ€Ñене на нов дом ÑÑŠÑ Ñтаро име. СÑкаш от избуÑлите треви и изтънели пътечки Ñе ражда поразÑващата иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð½Ð° главореза, отгледал Ñина на жертвите Ñи и в проклÑтието на Ñлепотата Ñи воден от детÑката ръка. Финален епизод, закодирал отноÑителноÑтта на фактите и морала на прошката като библейÑка притча, доÑтойна за голÑм творец.
Трите пролога за мъчителните изгнаничеÑки пътища през 1913, 1921 и 1924 г. въвеждат в обобщената картина на трайното и преходното, пÑÑъчното и кремъчното… Книга за гордоÑтта, упорÑтвото на живота и незабравата. Една българÑка Ñага за вината, разкаÑнието и изкуплението, за виÑшите ценноÑти на рода и иÑторичеÑката памет. ВъздейÑтвието на романа, макар и Ñтъпил върху реалноÑтта, дори в най-Ñъвременните откъÑи (из ÑтранничеÑÐºÐ¸Ñ Ð±ÐµÐ»ÐµÐ¶Ð½Ð¸Ðº) Ñи оÑтава омайна легенда. Като изÑечена от мълнии ритуална Ð¼Ð°Ð³Ð¸Ñ Ð·Ð° краÑива и Ñкрита от обикновеното око дейÑтвителноÑÑ‚, „Възречени от МанаÑтър†е изваÑние, видÑно през погледа на поет, оÑмиÑлено и разчетено Ñ ÐºÐ¾Ð´Ð° на родното.
Романът започва Ñ Ð¿Ñ€ÐµÐ´ÑƒÐ¿Ñ€ÐµÐ¶Ð´ÐµÐ½Ð¸ÐµÑ‚Ð¾ за опаÑноÑÑ‚ към бежанците от ТракиÑ: „Вързан е пътÑÑ‚ за БългариÑ! Вързан е!â€, за да завърши Ñ ÐµÐ´Ð½Ð° пеÑен, коÑто обръща уÑмихнати очи към вечното отечеÑтво на паметта.
„Възречени от МанаÑтър†прекоÑÑва обраÑлите души на Ñъвременника, зашумени като планинÑки безбродиÑ, и Ð¾Ñ‚Ð²Ð°Ñ€Ñ Ñлънчева пътека към иÑториÑта на родната земÑ, към изгубените поÑелища и характерите, ÑÑкаш пренеÑени от вчера в Ð´Ð½ÐµÑˆÐ½Ð¸Ñ Ð´ÐµÐ½ – възречени, повторени, възкреÑени от талантливото перо на родолюбец. ЧитателÑÑ‚ е погълнат от тази вдъхновÑваща иÑÑ‚Ð¾Ñ€Ð¸Ñ Ð·Ð° малката българÑка общноÑÑ‚, впиÑала значимото от Ñебе Ñи в книгата на Ñвета и човечеÑтвото.