АРХЕОЛОГИЯ НА ПАМЕТТА

Прочетох романа на Никола Инджов „Възречени от Манастър” почти 13-14 години след първото му издание. Това закъснение не ме спира да изкажа мнението си, нещо повече – не мога да не откликна на тази творба, която ще вълнува още много поколения.
Щом затворих последната страница, отново прелистих началото – не ми се разделяше с този завладяващ свят на Долна Тракия, останал извън пределите на България. Обичам родната история и плетениците на езика ни. Пристрастена съм към старината в изказа и към богатите български говори.

Първото, което ме грабна в романа, е пластичният език на автора, носещ дъха на земята и изпъстрен със звучни тракийски изрази. Шепа от местните думи съм чувала от мои близки, но повечето от неясните, странни слова ме теглеха със загадката си, която с напредването на повествованието постепенно се проясняваше, както развиделяването изважда от мрака тайнствения пейзаж и очертанията на предметите.
Започнах със словесните одежди на творбата, но тя е много повече от езиковия си градеж. Забележителна национална литература със скулптирани образи от драматична епоха. Явно цял живот авторът е трупал в себе си фрагменти от онези жестоки времена в Триречието, заключено между три реки и три речи, населено с хора от различни етноси и вери, омесили в говора си три езика. Из разкопките на родовете и човешките души е издирвал отломки от събития, личности, местности и звучни имена. Мъчителните картини на насилие и раздяла с родното гнездо, паметта за миналото, живееща в потомците, държеливостта на един народ, избиван, грабен, прокуден от земите си, пръснат по далечни краища, бродил из чужди острови, заселван в изоставени селища и намерил сили да запази и възроди историческото си землище, картографирано в спомена – това е романът „Възречени от Манастър”. Удивителна археология на паметта!
Никола Инджов доближи до мен непознати събития и характери, потопи ме в несъществуващите манастирски руини, в които дълбае само споменът. В съзнанието на читателя се всича пътят на тракийските бежанци през времена, съдби и лица. Осезаема е онази емоционална обреченост на автора да носи бремето на загубата и да възкресява в себе си тежкото битие, да бъде продължител и ковчежник на мъжеството на предците, певец на миналото и настоящето на тракийските българи. Родолюбието и дарбата на твореца снаждат в романа орисията на отделния човек с трагизма на родния край.
От самото заглавие „Възречени от Манастър” повява на история. Думите идат отдалеч, като полъх от лабиринтите на древността, но без хладина от подземни тайници и прах от забравени рафтове. С едри, сигурни черти проглеждат образите, епохите, взирането назад и напред. Вместо сухи факти, в тази хроника на преживяното юнашки крачат мъже от Триречието, сред зноя на ливадите и сенките на дворовете се мяркат забрадки връз изправен женски стан, горчива привечерна песен прескача до нас от столетието, което крие посечени черепи.
Хора от далечна легенда са врязани като скали на хоризонта. И те, подобно на редките думи – необясними и удивляващи. Нататък – все по-прозирни и близки, макар и възвисени като герои-символи. Силуетите им са като одялани с резки черти от туш, смело драснати от майстор график. Думи и хора, омесени в бухнало тесто. Странен народ, сбран в село от бежанци, ярки фигури на мъже и жени, обречени да останат. Село-родина, вкопчено в силата си да прекрачи в бъдното и възраждащо се във всяко ново поселище със спомена за съдбовни гонения. Владишко село на камилари, овчари и козари, с божури, лозя, точни стрелци и песенни слова. С глухонямо тайнство, запазило писания, вещи, пръстени, кръстове… Памет за звуци и мълчание, втвърдено по кораби и кервани. Преселение на човеци, разплискани от вълните на безчовечното време и разминаващи се по пътеките в търсене на нов дом със старо име. Сякаш от избуялите треви и изтънели пътечки се ражда поразяващата история на главореза, отгледал сина на жертвите си и в проклятието на слепотата си воден от детската ръка. Финален епизод, закодирал относителността на фактите и морала на прошката като библейска притча, достойна за голям творец.
Трите пролога за мъчителните изгнанически пътища през 1913, 1921 и 1924 г. въвеждат в обобщената картина на трайното и преходното, пясъчното и кремъчното… Книга за гордостта, упорството на живота и незабравата. Една българска сага за вината, разкаянието и изкуплението, за висшите ценности на рода и историческата памет. Въздействието на романа, макар и стъпил върху реалността, дори в най-съвременните откъси (из странническия бележник) си остава омайна легенда. Като изсечена от мълнии ритуална магия за красива и скрита от обикновеното око действителност, „Възречени от Манастър” е изваяние, видяно през погледа на поет, осмислено и разчетено с кода на родното.
Романът започва с предупреждението за опасност към бежанците от Тракия: „Вързан е пътят за България! Вързан е!”, за да завърши с една песен, която обръща усмихнати очи към вечното отечество на паметта.
„Възречени от Манастър” прекосява обраслите души на съвременника, зашумени като планински безбродия, и отваря слънчева пътека към историята на родната земя, към изгубените поселища и характерите, сякаш пренесени от вчера в днешния ден – възречени, повторени, възкресени от талантливото перо на родолюбец. Читателят е погълнат от тази вдъхновяваща история за малката българска общност, вписала значимото от себе си в книгата на света и човечеството.