СЪВРЕМЕННОТО ОБЩЕСТВО НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА ОСЪЗНАЕ ТРАКИЙСКАТА КАУЗА

Интервю с Никола Инджов на Мариела Балева

- Отношението към бежанците у нас не е еднозначно – хората са раздвоени в коментарите си, в действията си. Нашият народ обаче е народ от бежанци и сираци. Не стават ли те все повече, след като толкова много българи в последните години напуснаха страната ни, а останалите тук май са загубили и вярата в собственото си отечество?

- Отечеството и държавата отдавна престанаха да бъдат единно цяло. Просто защото интересите на властта по начало се противопоставят на идеалите на народа, но ще дойде време народът да противодейства на властта. И не по този фарсов начин като окупацията на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, не със жалките маскаради пред Народното събрание, не с бялото пиано на жълтите столични павета и „висящите стачки” /имаше такива/, не по фейсбук и не по телевизиите… Народът ще изригне с нова идея за отечеството и държавата, тази идея няма да окървавява, а ще окриля, няма да сее раздори, а ще обединява, в края на краищата няма да бъде привнесена отвън, а ще бъде идея българска! В историята ни е имало такива идеи, например в размислите на Васил Левски за времето и свободата, за равенството между всички хора у нас, за чистата и святата република.

- Вие сте от семейство на тракийски бежанци и този факт е белязал живота ви. Чувствали ли сте се през годините като емигрант? Между другото българите като че ли не знаем много за бежанците от Беломорска Тракия…
- Питам се дали и самите бежанци от Беломорска Тракия искат да знаят достатъчно за себе си. Не мога да разбера защо организацията на тракийските бежанци – Съюзът на тракийските дружества в България /СТДБ/, развива свои структури в стотици градове и села, а вестник „Тракия” трудно набира повече от хиляда абоната. При това е единственото печатно издание, което изцяло е ориентирано именно към душевността и съзнанието на бежанците и техните потомци, списва се много добре с участието на първокласни журналисти, учени, писатели, излиза от 1921 година почти без прекъсвания. Освен това навред сред бежанците е силно развит усета за общонационалната значимост на преживените исторически превратности, които доведоха до обезбългаряването на Тракия, до опустошаването на изконни български територии, до съдбовни обрати в личната и родовата съдба на почти половин милион тракийци. Не случайно в нашите среди е създадена и продължава да се създава забележителна книжнина – исторически мемоари, краеведски изследвания, литературни интерпретации на бежанската орис. На това поприще са действали, действат и днес хора с просветен разум, отечествено съзнание и родолюбиви пориви. Не мога да спомена всички , но искам да кажа, че нито добруджанците, нито македонците, нито западнопокрайнинците , които са изпитали тегобите на бежанството, имат толкова превъплътена в книги национална памет, днес не дочувам да скърцат техните пера, но дочувам тракийските. Тракийските книжовници днес придават историческа дълбочина на духовността в Хасково, Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Кърджали. Ð’ София съществува Тракийски научен институт – средище на дейност с голямо значение., … И при всичко това наблюдавам поразителни случаи на загърбване на собствената си бежанска съдба. Има една високо издигната жена, депутат в настоящето Народно събрание, която държи речи при какви ли не партийни боричкания, но досега не е изрекла нито една дума за своя род, за своята родна Тракия. Ние с нея произхождаме от едно и също село в Беломорието, но изповядваме различни идеологически убеждения – и тя остава глуха за мои писма във връзка с тракийската кауза. Не я укорявам, просто искам да кажа, че на тракийската кауза не трябва да се гледа единствено от идеологическа гледна точка.

- Тракийската кауза не е ли повече историческа илюзия или може би е плод на историческа носталгия? Всъщност какво включва тя?
- Най-просто казано, тракийската кауза възникна, защото една част от българския народ – тракийците, бяха насила превърнат в бежанци, а една част от българското землище – присвоено от Турция и Гърция. Следователно тракийската кауза е кауза всебългарска, но дори и съвременното общество не може да я осъзнае в тази нейна същност. Безогледното политизиране на живота днес налага в общественото пространство други силови полета, не остава нито място, нито време за осмисляне на патриотизма извън партийните пристрастия.

- Обезбългаряването на Тракия е ставало постепенно по време на войните миналия век, но защо тази историческа истина се премълчава от властимащите – които и да са те, а в учебниците по история почти няма нищо? Каква е причината да не се признава?
- Известно е, че историята се пише от победителите… Ние, тракийските бежанци, сме от победените във всички сражения за Тракия на държавата България – няколко войни /Балканската и двете световни/, няколко международни договора /Ньойския, Ангорския/, няколко решения на Ñ‚.н. „Велики сили” за преразпределение на света / от Ялта до Малта/…

- Въпросът за обезщетенията на тракийските бежанци се повдига само от някои патриотични организации, но това остава нечуто. Като че ли се усеща страх у политиците или и тук можем да кажем „кучетата си лаят, а керванът си върви”?
- Този въпрос, както показва реалността, няма да се реши, ако не стане съществена доктрина на българската дипломация. Което означава да предопределя постоянно нашата позиция на всички международни форуми и особено в отношенията ни с Турция и Гърция. Българската дипломация не успява да постави обезщетенията на тракийските бежанци като условие за лоялност и взаимодействие в съвременния свят. Конкретно – като предварително условие пред Турция за членството й в Европейския съюз.

- От години говорите за идеята „Тракия без граници” – какво означава тя? Не влизате ли в една опасна теза, която може да доведе до разделение и противопоставяне на различни народи? Все пак Балканите са взривоопасна зона, наричат ги буре с барут?
- „Тракия без граници” е идея, произтичаща от разбиранията ми за равноправно сътрудничество в Европа. Аз знам, че е невъзможно прекрояването на държавните територии, но също така знам, че е възможно осъществяването на много проекти с икономическо и културно съдържание на територията на Тракия – територия на три съвременни държави. Възникват и някои своеобразни случаи, например във връзка с неотдавнашното решение на варненските общинари да преименуват многовековни турскоезични топоними. Прозвучаха несъгласия, появи се ирония от страна на известни „музикословеснейши патки ” /по израза на Христо Ботев/, които пуснаха в обръщение елементарния въпрос как биха се казвали някои днешни населени места, ако се преименуват посредством механичен превод. Бих ги попитал а как щяха да се наричат някои днешни градове, ако навремето не им бяха дадени български имена? Ето как: Ардино – Егри дере; Златоград – Даръ даре; Ивайловград – Ортакьой; Крумовград – Кушу кавак; Тополовград – Кавакли; Смолян – Пашмакли; Асеновград – Станимака; Свиленград – Мустафа паша… Както личи, българизирането на топонимията не се е извършвало буквално и единственно в сянката на политически понятия като прословутия „възродителен процес”. Още Иван Вазов в качеството си на министър на просвещението и академик прави приносни намеси в обновяването на националната топонимия чрез създаване на привлекателни названия – Стоянов мост, Черноочене, Минзухар и Ñ‚.н. Проблемът има и един особен актуален аспект. При положение, че Турция стане член на ЕС и държавните границите отпаднат, то именно българските названия на селища и местности ще обозначават българското землище. И май че е време да помислим с какви имена на градове, села, природни и туристически забележителности ще попаднем в бъдещата географска карта на единна Европа.
- Проходът Маказа бе отворен преди няколко месеца, това не е ли началото от реализирането поне на част от мечтата?
- Като потомък на тракийски бежанци аз влязох в Тракия през Маказа – и излязох през него. Тогава той бе строго контролиран път между две враждебни държави. Днес може да стане най-оживения проход от и към тракийския свят в Европа с изключително благотворно влияние върху развитието на целия наш континент. Маказа нагледно показва как се осъществява идеята „Тракия без граници”. И да, тази идея е моята най-съкровена мечта!

- България вече е част от Европейският съюз. Може ли Европа да разбере една местна кауза, каквато е тракийската мечта, това не би ли заплашило устоите на съюза?

- Това е толкова „местна кауза”, колкото са автономията на баските и опитите на каталунците за държавна самостоятелност в Испания; единосъщността на френския, немския и нидерландския – трите официални езика в Белгия; наличието на династически и религиозни анклави на континента като Монако, Лихтенщайн, Андора, Сан Марино, Ватикана…

- Между другото във времето на глобализация такава тема не изглежда ли отживелица? Как би проникнало това сред младото поколение и биха ли го разбрали?

- Младите български поколения разбират, че могат да се интегрират с Европа по избор или по необходимост. По избор – когато продължават образованието си в европейски университетски центрове с перспектива да развият научна или в елитни сфери на живота. И по необходимост – когато безработицата ги прогонва от България и не им остава нищо друго, освен сезонен или ниско платен труд в ниските равнища на европейския бит без никаква перспектива за израстване в йерархията на слугинажа.

- За липсата на национална кауза се говори отдавна, но причините за това се крият доста дълбоко. Къде и в какво да ги търсим, кой е виновен?

- Националните каузи пречат за налагането на глобалистичните идеологии в развитие на обществото. Да не забравяме, че глобализмът като израз на световни тенденции възниква не от днес, и не от вчера. Фашизмът бе глобалистична идеология, расизмът също, такава идеология понастоящем е панислямизмът. И в България се заражда нещо подобно – движението ПОМАК, то търси корените си в земята на Тракия и аз не мога да бъда равнодушен. Към причините за липса на национална кауза прибавям масонството, ротарианството, антисемитизма. Представете си, че антисемитизмът влезе като елемент в идеята „Тракия без граници”? Тя ще се обезмисли моментално, поради което ние, тракийците, не сме допускали и няма да допуснем такива нечисти примеси в нашето гражданско съзнание и обществен морал. Но държавата?

- Битката за паметта на българина не е лека, но възможна ли е тя да победи, след като безродността тук бавно, но сигурно настъпва?

- Настъпва ли наистина? И ако е така, защо настъпва? Аз мога по-уверено като литератор да отбележа, че се създават празни духовни пространства , на които се намества безродието. Например когато бива отстранена от образованието и от интелектуалния живот на нацията българската литературна класика. Напоследък във вашия вестник бе изнесена информация за публична гавра с най-големия жив класик на българската литература – Антон Дончев. Т. н. Европейски институт ПОМАК в доклад за дискриминацията на българите-мюсюлмани, разпратен до всички европейски институции от неправителствената организация, нарича автора на романа „Време разделно” бездарен писател, а книгата е определена като манипулативна и поръчкова. Тук искам да отбележа, че от Съюза на българските писатели са отговорили с възмущение в официално писмо до Брюксел. Това добре, но нали най-напред една неуморима активистка от ръководството на същия този съюз написа, че Антон Дончев е „среден, но привилегирован автор, който правел факирски номера, за да му издават книгите”. А за самия роман отсъди следното:
„ Тази сладникава компилация от исторически хроники, легенди, непроверени или съмнителни исторически източници, наречена “Време разделно”, едва ли може да развълнува някого днес. Защото в нея не е посято нито едно оригинално зрънце, нито като художественост, нито като философия… Не е ли време вече да се каже истината за “Време разделно”, за евтината му слава и за антибългарската му същност!”.
Е, да, време е вече да се каже истината и за това как бездарието в лицето на тази божем критичка /”Бездарието е фашизъм” по израза на Любомир Левчев/ и ПОМАК излизат на една и съща антибългарска позиция.

- Хората у нас са разделени за пореден път, омразата се усеща дори във въздуха около нас. При другите народи като че ли не е така… Има ли нещо, което може да ни обедини – може би силна личност, някаква обща кауза или повече ни „обединява” силната омраза?
- Има класически идеали – свобода, братство, равенство. Звучат остаряло, но именно те са заложени в Хартата на Европейския съюз. Вижте преамбюла на този докмент: „Народите на Европа, като създават все по-тесен съюз помежду си, решиха да споделят мирно и основано на общи ценности бъдеще. Като съзнава своето духовно и морално наследство, Съюзът се основава на неделимите и универсални ценности на човешко достойнство, свобода, равенство и солидарност; той почива на принципа на демокрацията и на принципа на правовата държава. Той поставя човека в центъра на своята дейност, като учредява гражданството на Съюза и създава пространство на свобода, сигурност и правосъдие” . Тази Харта може да ни обедини, но не дочувате ли вече мърморения срещу Европейския съюз от страна на българската партокрация? Защо ли? Не заради познатата ли ръководна максима „Разделяй и владей!”?
- Защо продължаваме да търсим националната си гордост в миналото, толкова ли няма днес нещо, за което да се хванем? Заплашено ли е Отечеството ни да се превърне в пустиня?
- За кое минало говорите? За времето, когато тук се въздигаха, да речем, паметници на българските герои на световния антифашизъм? Или за разрушаването им, за да стигнем до изтипосания в една софийска гадинка паметник на депутат от „прехода”, известен с разрушителни актове именно срещу миналото. Заплахи за бъдещето на българския народ и българската държава има всякакви, някои се раздуват с провокационни политически цели. В края на краищата Отечеството може може да се превърне в пустиня, ако новите варвари изгорят и българските книги. А там, в българските книги, Отечеството ни е съхранено целокупно, българските книги са последната опора на българската свяст…
в. „Преса”, 16 февруари