Щеше ли 10 ноември да настъпи по-рано с интернет?

Героят на египетската революция, изпълнителният директор на Гугъл Ваел Ганим, (посочен от “Тайм” като най-влиятелната личност на годината) неотдавна каза следното: ако искаш да освободиш едно общество, атакувай го през интернет. Ако искаш да го промениш – също! Революциите в арабския свят обаче показаха, че успехът в крайна сметка се постига не просто с натискането на клавиша “Enter”…  не просто с включването в една или друга виртуална кампания. Успехът бе постигнат поради това, че протестът се пренесе от клавишите на площадите.

Държавата – това е народът

Политическата употреба на Фейсбук и Туитър показа, че новите технологии не са неутрална територия. Но колкото и широка да е нейната мрежа, тя не може да замести улицата. Без енергията на телата, без ехото на човешките гласове, каузите не могат да бъдат защитени, протестите и революциите не се случват. Този урок ние никога не научихме.

Ние преживяхме своите млади години в държава приела лицемерието за официална политика. Не я харесвахме. Да я мамим стана национален спорт. Разпространен беше лафът “Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя…”. Държавните институции функционираха не “за благото на народа”, а за благото на управляващите. Поради  това (както и поради генетичния код разпилян от двете страни на Балкана) мнозинството не разбираше простата истина, че държавата, това сме всички ние.

Тези и ред други “наследствени обременености” ни попречиха да се научим да играем в отбор. Капсулирани в семейния кръг, страхливи, завистливи и подозрителни – такива осъмнахме, когато ни връхлетя българската демокрация.

Множественото число употребявам от солидарност, а иронията в случая се отнася не до демокрацията като форма на държавно устройство, а до начина, по който тя “избухна” в България и до начина, по който се случва и днес: без кой знае какво участие на масите, без забележимо присъствие на интелигенцията, без видима реакция срещу отклоненията от модела (нека приемем този евфемизъм!).

Жертвите на послушанието

Поколението на децата получи в наследство тази специфична дистанцираност от държавните дела, която допълнително увеличава изначалната социална алиенация.

За това допринесе и профилът на преуспяващия български политик – човек без подготовка, който бързо усвоява агресивната популистка реторика и сръчно се настанява около сенчестата мощ на новобогаташите. Най-вече заради него, а и заради наследството… родените след 89 година също се позиционираха на санитарно разстояние от политиката. Те пренесоха своята псевдосоциална активност във виртуалното пространство. Тяхното хаотично сърфиране в мрежите увеличи и без това голямото разстояние между представите им за света и света извън матрицата.

Те станаха жертви на послушанието, което им втълпявахме, предстои ние да станем жертви на модела на поведение, което им завещахме…

Дойче веле