Зорлем гьозелик олмаз

Мине се не мине време и току изпълзи от нейде попревтасалото щение майчиният език на малцинствените групи у нас да се изучава от децата задължително. По традиция искането идва от средите на най-многобройната малцинствена група у нас – турската.
Преди ден пореден кандидат за политическа слава се опита отново да постави въпроса на дневен ред. При това аргументиран и с подкрепата на заселнически организации на български граждани, живеещи в Турция, които организирали съответната подписка.
Пред медиите инициаторите категорично заявиха, че ако държавата не предприемела мерки, те щели да изпратят подписката до Европейската комисия и всички европейски институции, които имат отношение по темата с правата на малцинствата.

Онова, което прави впечатление е, че искането се отнася само и единствено до изучаването на турския език. Пределно ясно е, че ако се уйдиса на едно малцинство, то би следвало същото да важи и за останалите. А в България те не са малко.
Според официалната статистика у нас малцинствените групи са турци, роми, руснаци, арменци, власи, каракачани, гърци, татари, евреи, сърби, черкези, гагаузи /езиково малцинство/, украинци, араби, поляци, виетнамци, немци, чехи, китайци…

Сега нека си представим, че в един пети /примерно/ клас има турче, ромче, татарче и еврейче. Ако упоменатата приумица се осъществи, това означава в един от учебните дни от седмицата въпросните дечица от малцинствата да карат по два часа занятия по майчин език. Без да се впускаме в предположения откъде съответното училище ще намери квалифицирани преподаватели филолози по турски, ромски, татарски и еврейски ще посочим по-интересния въпрос: а какво ще правят останалите деца от класа през въпросните два часа? Ще учат български, защото той им е майчин ли? Да, но българският е задължителен за всички. Тогава?

Добре, да речем, че майчиният език стане не точно задължителен, а задължително избираем предмет. Това пък ще рече, че малкото татарче ще трябва да се откаже от допълнителна подготовка по математика /която му харесва/ или пък ромчето от английския език за сметка на ерлийския цигански диалект. Ð’ случая, пита се, кой предмет е по-полезен за учениците, кое – както е модерно да се казва – ще им помогне повече в една бъдеща реализация в живота? Съмняваме се, че това ще бъде точно майчиният им език, логично употребим предимно на битово равнище…

Но, хайде, това са теоретични разсъждения. А как стоят нещата на практика?
Хората от образованието прекрасно си спомнят как в средата на 90-те години бе въведено изучаването на майчин език по желание. Тогава в т.нар. смесени райони малките турчета масово се записваха за тази дисциплина. Впоследствие – в рамките само на няколко години – първоначалният ентусиазъм рязко спадна и изучаващите майчин език чувствително намаляха.
И причината беше тривиална – всеки език, независимо дали майчин или не, има своя система, която не е никак лесна за усвояване. Тя предполага изучаването на редица дисциплини – фонетика, лексиколгия, морфология, синтаксис, стилистика…
Само като пример – циганският език си има цели осем падежа със съответната употреба, за които битовата среда не ти дава никакви вродени знания, а трябва да залягаш над граматиката.
Е, къде се родил онзи ученик, който доброволно ще си окачи на врата още един тежък учебен предмет, само защото той е по майчин език?

И в тази връзка – въпросните турски политикани някак си много заприличват на онези български попове, които също от доста време настояват религията да се изучава задължително в училище. Щото и тя сега била свободно избираема дисциплина, пък не трябвало да е така.

Най-парадоксалното е, че никой не се сеща да пита точно малчуганите – те какво искат и дали са съгласни с въпросните “задължения”. Дали пък няма да предпочетат неща като спорт, комютърни умения, изкуство или повечко свободно за игри време. Защото все пак са деца.

А знайна е народната мъдрост, че хубост насила не става. С други думи – зорлем гьозелик олмаз за адептите на задължителността.