За науката, търбуха и почасовото заплащане

“Сит търбух – за наука глух”. Тази знаменита епиграма на Райдой Ралин се появява през далечната вече 1968 г. в емблематичната му книга “Люти чушки”, редом с други свои посестрими, предизвикали праведния идеологически гняв на де що партийни комитети по вертикалата и хоризонталата има по това време.
Разбира се, поетът има предвид един конкретен търбух, който в никакъв случай не е този на уважаемия вицепремиер Дянков, по това време още нероден, а още по-малко пък визира стомасите на прогресивната студентска общност, недорасли до стилистичната висота на “търбух”-овата семантика.
И има защо. Най-малкото защото думата “студент” винаги е била синоним /и/ на вечно недохранен и недоспал субект в относително млада възраст, изпосталял допълнително от залягането над дебели книги в сумрачни и неуютни библиотечни пространства. Което пък доказва, че именно празният стомах някак си провокира интереса към науката, а може би пък стремежът към знанието има за последица системен глад…

Колкото и недотам логично да изглежда някому,  качеството на науката, респективно на образованието, пряко е свързано с проблемите на стомаха. В благословената студентска възраст тези проблеми се свеждат главно до един – как да се задоволят потребностите на упоменатия анатомичен орган от ежедневна /желателно/ доза храна. По-натам следват потребностите и на други органи, но стомахът, по някакъв каприз на еволюцията, има приоритет.
Фактът е абсолютно ясен на трезвомислещата част от населението, но странно защо не е известен на онези овластени хора, които мине не мине месец и отново проплакват публично за хала на родното образование и най-паче на висшето такова. Колко било ниско, колко било неактуално, как не отговаряло на изискванията на пазара на труда и на претенциите на българските работодатели. След Йеремиевите плачове заваляват поредната порция свежи идеи, преписани от чуждия опит след двудневна командировка в някоя по-далечна или по-близка чужбина, или пък направо почерпени от безценния опит на институции като някоя световна банка или притворено общество.
И никой не отронва и думичка за основополагащия факт – всяко едно обучение предполага наличието на обучител и обучаем. Обучителят може да е прекрасен специалист, невероятен педагог и тънък психолог. Но за да прояви тези си способности, той се нуждае и от обучаеми.
А как стои въпросът с обучаемите във висшите ни училища? Стои така, че на хартия ги има, но ги няма /поне една значителна част/ в аудиториите. Особено в сравнително благополучното време преди кризата, т.е. до около преди две години. Тогава, по най-скромни преценки, между 45 и 60 процента от студентите работеха. От редовните студенти! И работеха “редовно”, т.е. по време не само на ваканцията, а и на учебната година. Било на бензиностанция, било в игрална зала, било в кафе, ресторант, хотел и пр. За да се изхранват, а не за да трупат опит по специалността, защото поне за сервитьор, крупие и бензинаджия все още няма бакалавърски и магистърски програми, включително и в Перник.
Парадоксът е, че младите хора оставят празни местата си на студентските банки именно за да могат да изкарат пари за следването си! Е, за какво точно качество на обучението може да се говори, след като поне половината от “младите специалисти” имат само бегла визуална представа от преподавателите си и също такава от изучаваната материя!
В това отношение кризата, от която скоро измъкване май няма да има, прояви и своя положителна  страна -  огромната безработица не остави много шансове на студентите да припечелват по някой оскъден лев, вместо да слушат лекции и със сигурност днес картината с “посещаемостта” е различна. Но въпросът е принципен.
Добър ход в тази посока е задействаната най-сетне система за кредитиране на обучението. Разбира се, веднага трябва да се отчете, че най-много от нея ще се възползват студенти от “скъпи” специалности като медицина, стоматология, архитектура, фармация, изкуства и пр., където семестриалните такси са доста високи, както и от учещите в частни университети и колежи. Последните са около една четвърт от всичките 283 000 студенти у нас. Останалите почти няма защо да прибягват до заеми, тъй като такси в рамките на 200-350 лева на семестър са поносими.
Но студентските кредити са само първата стъпка. Защото освен такси, учещият има и други, доста по-големи разходи. А стипендиите във ВУЗ масово са около 100 лева, единствено за успех 6.00 са по 120 лв. Практически тези пари трудно покриват само наемите в общежитието плюс режийните разноски и транспортните разходи.
Така наречените европейски стипендии от тази година са вече не 90, а 120 лева, но от тях ще могат да се възползват не повече от 8 процента от учещите в редовна форма 162 297 студенти в държавните висши училища и 27 977 в частните.
И тук вече идва мястото на витаещото намерение на управляващите да се въведе минимален праг за почасов труд. В момента, според изследване на Германската статистическа служба за 2010 г., почасовото заплащане в България е 3.10 евро /около 6 лева/ на час. То, разбира се, е най-ниското в Европа – в Германия е 29.20 евро/час, в Дания – 37.60 евро/час,  но и то изглежда завишено, тъй като според посредници в почасовата заетост средното заплащане в действителност е около 3.50 лв/час или под 2 евро.
Най-простото нещо, което българската държава би могла да направи за учещите се мадежи, е да регламентира две неща – прилична ставка за почасов студентски труд и брой максимално отработени часове седмично. Нека ставката бъде посочената в немското изследване – 6 лева, а разрешените работни часове – 20 седмично. Това би осигурило 480 лева брутен приход месечно, една прилична сума за огромната част от студентите.
Естествено, трябва да се измислят и подходящи стимули за работодателите, за да се ориентират те към наемането на бъдещи висшисти. Дали това ще бъдат данъчни облекчения, намаляване на дела в осигуровките за пенсия /медицинските ги поема всеки ВУЗ/ или нещо друго, е въпрос на изчисления и най-вече – на добра воля.
Резултатът ще бъде този, че младите хора ще имат възможност да разчитат на несимволични приходи, а в същото време да разполагат и с достатъчно време за учене.
Разбира се, осъществяването на подобна идея в никакъв случай няма да бъде панацея за висшето ни образование. Чрез нея няма да се решат всички, че дори и повечето проблеми. Но  ще бъде една поредна стъпка в правилна посока, което също не е малко.