В България май и за шизофреници не ставаме

„ВРЕМЕ Е, КОГАТО СЛЕЗЕМ НА ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА, ДА ВИДИМ, ЧЕ ПРЕСИЧА ПЕШЕХОДНОТО НИ “АЗ”. КОЕТО ЩЕ БЪДЕ ПРЕГАЗЕНО ОТ ШОФЬОРСКОТО НИ “АЗ”…. ВРЕМЕ Е ДА СИ ОСЪЗНАЕМ ШИЗОФРЕНИЯТА. И ДА СИ ВЗИМАМЕ РЕДОВНО ЛЕКАРСТВАТА…”

Ограничението е осемдесет километра в час. Пътят е без шупла по асфалта. И води към Оберндорф в Австрия. Прибираме се при нашата домакиня Анжела от Залцбург. Анжела от Залцбург всъщност е Ангелина от Ихтиман, която живее в Оберндорф…
Аз спазвам пътните знаци, влязъл съм в ритъм с австрийското движение по пътищата. Зад мене има кола, пред мене също. Виждам прекъсната линия, знакът за разрешено изпреварване. Давам газ, изпреварвам. Минавайки пред колата, която следвам до този момент, убивам скоростта и влизам пак в ритъм.
И изведнъж този, когото надминах, ми присветна. Наричат го светлинен клаксон. В първия момент не схващам, иде ми да сляза в движение и да видя какво не й е в ред на колата ми.
Ама няма смисъл да слизам. Задкормилното устройство не е в ред. Увеличил съм скоростта, за да го задмина…
Иде ми да сляза от колата. Изчервявам се. Сякаш този австриец зад мен ми каза: „И защо направи всичко това. Нали пак започна да караш с осемдесет. Само че междувременно наруши ограничението, за да ме изпревариш”…
И се изчервявам, пускам аварийните. Извинявам се…

Сутринта обаче не пуснах аварийните.
Припалил съм колата пред дома на Анжела. Хладно е и чакам да излезе със сина си Калин и Милена. Няма да казвам коя е Милена. Тя си знае и това ми стига.
Колата работи като часовник в Австрия. Приближава дама, чука ми на прозореца, не знам немски. В тази част на Австрия не знаят австрийски език, а само немски. Въпреки, че според една наша министър на културата, „на австрийски език са създадени такива шедьоври на литературата…” Тя бе литературен критик…
Приближава тази австрийка, чука ми на стъклото, отварям прозореца на пасата. „Гутен морген. Их нихт ферщейн дойч”…
С този немски ще кажеш, че съм бил създаден за австриец…
Дамата разбира, че не им зная езика. Не по номера на колата и по изразителния ми немски.
Тя разбрала, че не го зная тоя език по това, че си седя в работеща кола. И красноречиво ми посочи с три пръста ноздрите на чипото си носле. Изгорялата нафта мирише и замърсява околната среда.
И пак се изчервявам.
Като че ли съм нажежен от работещия двигател.
Така се изчервявам…
И гася колата и казвам едно не съвсем австрийско: „Екскюзми”…
И разбирам, че гражданското общество не са онези крещящи в медиите неправителствени организации, които получават бюджетни пари от правителството… А всеки гражданин поотделно е гражданско общество – с едно намигане на светещия клаксон, с едно показване с три пръста като за кръстене ноздрата…
Ако щете да започнем с показване на трите пръста, като крайните са свити и само средният стърчи, но и това е нещо като за начало…
Поне показване нивото на културата…
Защо пиша това?
Защото давайки път – в България – на жена с дете, видях как зад мен се стрелка мерцедес, как около четиригодишното момиченце вече прави крачката извън защитеното пространство от спряната ми кола, как натискам не светещ, а истински клаксон, как момиченцето се стряска, майката рязко го дърпа към себе си, детето плаче и само свистенето на гумите и трещенето на спортния ауспух на мерцедеса донякъде заглушават рева на детето…
Или пък да дадеш път на някого, а той буквално да застане пред колата ти, да превземе пешеходната пътека, защото трябва да си довърши разговора, после да пресече чак, след като е свършил разговора, да се качи на своята кола и да напсува първия, който, пресичайки пешеходната пътека, води някакъв разговор по телефона или спира с приятел от квартала, който му се хвали какви точно краставици са пуснали в магазина.
На това се вика краставици на колелета сигурно…
И да не можеш да го попиташ дори, като как са го пуснали на пътя без свидетелство за правоуправление на пешеходец.
Защото, слизайки от колите си, ние забравяме, че имаме шофьорски книжки…
И започваме да си разменяме реплики взависимост от това като какви участваме в пътното движение. Псуваме пешеходците, докато сме зад волана, а после си го връщаме, като псуваме шофьорите от тротоарите.
Поне един път някой пешеходец не се ли намери да напсува себе си, докато минава край него зад волана?
Дори шизофрениците понякога се досещат, че освен Наполеон са и Петър от… И си разменят учтиви реплики…
Понякога Петър е склонен да даде път на Наполеон, а Наполеон се оказва толкова аристократично снизходителен към Петър, че, за да покаже своето положение, великодушно дава път на Петър…
И като се замисля в България май и за шизофреници не ставаме…
Ами това е…

http://hristostoianov.blogspot.com/