България: тъжен виц за сбъркан код

Последният засега подслушан телефонен сюжет най-вероятно ще се запомни като виц – шефът на митниците набира ЕГН, смятайки го за мобилен номер, и се чуди защо „набраният код е грешен”. Вицът щеше да е доста плосък, ако го нямаше контекстът, предизвикал и последвал комичната генералска грешка. Контекстът обаче превръща „сбъркания код” в генерална алегория на живота ни и така вицът става поучителен и тъжен.

“Едно момче, къде рита топката с мене, бе…”

Министър-председателят праща СМС с някакви цифри. Директорът на митниците, очевидно свикнал с подобна практика, бърза да се обади – без дори да знае на кого и за какво. Поръчката, оказва се, е „едно момче, къде рита топката” с премиера да бъде преместено, където трябва. Тя безпрекословно е изпълнена „веднага” с още едно обаждане надолу по веригата.
Като решаващото е, че момчето „рита футбол” и най-вече – с кого рита. Всички други съображения, предишни решения, правила и процедури нямат значение. Както и конкретните качества, които правят конкретния човек подходящ или не за конкретната работа. За това, че „ритането” е несъвместимо с болестта му, открита от ТЕЛК, за да го спаси от уволнение, никой не се сеща.

Какво пък толкова?

„Представяте ли си какъв битовизъм”, пита премиерът с възмущение, че го атакуват по такъв повод. И с известно задоволство, че поне този път не му се налага да се оплита в обяснения около покровителството на някоя фирма. „Защо тогава ходихме на избори”, как така мога да назначавам всички, включително и депутатите, а не мога „да кажа за един човек да го възстановят в митниците на работа”, чуди се премиерът в какво е проблемът. А проблемът, всъщност, бе формулиран от самия него на друго място и по друг повод.
„Живеейки толкова години в Щатите, вие знаете, че най-важното, най-трудното, което се постига, това е МАН-ТА-ЛИ-ТЕ-ТА”, каза той пред събралите се да го видят българи в Ню Йорк миналата есен. И добави: „Така че реформите наистина започнаха, време е вече и ние да реформираме манталитета си”.

За гордостта и срама

Въпросът за реформите е спорен. Сигурно е обаче, че манталитетът на ходатайството и шуробаджанащината, на подменените за сметка на кланово-махленските обвързаности принципи, правила и закони не само не се реформира, а управлява държавата, превръщайки я във виц.
Манталитетът, по силата на който министър-председател от Европейския съюз си позволява да назначава по „втория начин” наши момчета на бъдещата външна, шенгенска граница на съюза. И, което е по-лошо, въобще не разбира, че не е редно да го прави. Манталитет, който вместо да се срамува от публичността, държи речи, за да превърне околните в свои морални съучастници.
Срамът, разбира се, е относителна категория. Някои, като знаят откъде са тръгнали и през какво са минали, вероятно имат основание за гордост, че са успяли някакси да изиграят съдбата и да се изкачат до върха. За други това успешно изкачване е повод за срам – за себе си и за държавата, чийто код изглежда все така непоправимо сбъркан.

Дойче веле