10

ное

ribbon

БУРГАСКИТЕ СЕЗОНИ НА ВИЛИ ЦАНКОВ

Публикувано в: КултураБиблиотека; (37) прочитания
От: Никола Инджов

През лятото на 1957 година в Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска” бяха назначени на щат четирима нови режисьори – Венелин (Вили) Цанков, Методи Андонов, Юлия Огнянова, Леон Даниел.
Те доведоха със себе си актьори от софийски и провинциални театри, както и току що дипломирали се випускници на ВИТИЗ Кр. Сарафов”, между които Досьо Досев, Ицхак Финци, Петър Слабаков, Иван Кондов, Росица Данаилова, Роксена Кирчева, Нели Петрова, Константин Коцев, Кина Дашева, Петър Пейков, Цветана Гълъбова, Елена Стефанова, Кирил Господинов, Васил Стойчев, Виолета Бахчеванова, Живко Гарванов, Лили Райнова, Никола Ханджийски, Леда Тасева, Васил Димитров, Димитрина Савова.

В обновената трупа се включиха и заварените Милка Туйкова, Иван Хаджирачев, Маргарита Димитрова, Никола Маринов, Цено Кандов, Николай Фол, Димитър Панов, Димитър Пешев, Христо Сутров, Светослав Иванов, Никола Дачев, Сия Главанакова, Мария Фол.
Художниците сценографи също пристигнаха от другаде – Асен Митев от софийския Театър на армията, Младен Младенов – от варненския Дом на флота. Като гост-художник се появяваше от време навреме Константин Джидров.
Драматурзи бяха поетът Иван Теофилов, известен тогава с псевдонима Свежин, и Таня Бурилкова.
Не след дълго в този състав намери място и Стоян Гъдев – влюбен в театъра инструктор от Окръжния комитет на комсомола.
На щат като музикален оформител бе привлечен още един местен творец – Кирил Дончев, който именно в сътрудничество с четиримата режисьори, преди всичко с Леон Даниел, израсна като проникновен композитор на музика за театрални спектакли.
Това бе началото на знаменит период в историята на театрален Бургас.

Ролята на Вили Цанков тук е първостепенна.
Тогава аз се бях завърнал в родния ми град като кореспондент на Радио София за региона. Главно по тази причина установих журналистически контакт с придошлите театрали, който по-.късно прерасна в приятелство с мнозина от тях, продължило дълги години и продължаващо още. Бях техен съратник в поривите им да преобразят не само бургаския, но въобще националния театър с нов драматургичен репертоар, с нова постановъчна естетика, с нов сценичен синтез на слово, пластика, сценография и музика. Именно като техен поддръжник, а не като театрал, написах за бургаския вестник една въодушевена рецензия за спектакъла “Чичовци” по Иван Вазов. С Младен Младенов и Ицхак Финци започнахме да правим програмите за отделните постановки като малки списания – с интервюта, стихове, художествена фотография.
Когато пристигнаха в Бургас, Вили Цанков бе на 33 години, Леон Даниел – на 30, Методи Андонов – на 25. Юлия Огнянова, определена от Георги Марков като “комунист-идеалист”, бе също млада, макар че имаше богато антифашистко минало.. Най-възрастните актьори бяха Димитър Панов, Цено Кандов, Димитър Пешев – връстници на века. Дори приятелят на Смирненски Николай Фол не бе навършил още шестдесет години. Той не се задържа дълго в Бургас и предпочете да довърши литературното си дело в София, в края на краищата остана в нашата култура и като един от първосъздателите на радиодраматургията.
Градът посрещна новите хора доброжелателно.На новодошлите бяха предоставени удобни квартири, най-много в жилищния блок на ул. “П.Р. Славейков” 76, където живеех и аз. Юлия Огнянова бе избрана дори за член на Бюрото на Окръжния комитет на БКП. Това означаваше, че й се делегират пълномощия на първи културен фактор в местната йерархия.

Вили Цанков често се появяваше на приятния със своето лекомислие чернопясъчен бургаски плаж. Разпознавахме го отдалече по корковия тропически шлем цвят хаки на главата му и се скупчвахме около него. На по-дълги разговори за театър никога и никъде другаде не съм попадал, кръгът полуголи интелектуалци около Вили се заседяваше почти до залез слънце. От плажа събеседниците се пренасяха в пивница “Каблешково”, намираща се в партера на споменатия жилищен блок. Разбира се, в тогавашния Бургас имаше и други места за приятелска раздумка. Старите вълци Цено Кандов, Димитър Пешев, Димитър Панов се събираха в бюфета на железопътната гара, той бе отворен цяла нощ. Слабаков и Досьо Досев всеки свободен час прекарваха в Созопол, в тяхната компания бе и поетът Димитър Данаилов, който идваше от Чирпан заради двамата си приятели, морето и виното. Именно те завързаха приятелство и спечелиха като екзотични приятели на театъра кръчмарските созополски знаменитости Котето, Сухата, Балас, Бялата мечка, Графа. Това бяха хора с несретна съдба, добри по душа, смятаха, че светът е такъв, какъвто те си го представят, не бяха приспособени да съществуват извън Созопол и всеки порив да се приобщят освен към курортистите софиянци, но и към София, завършваше неуспешно. Такъв бе случая с един от тях, който дойде в София, остана извън вниманието на летните си приятели и приключи живота си с вгорчена душа.

Вили бе приет като старейшина на режисьорите и той се държеше като такъв. Наистина бе житейски по-зрял, по-улегнал. Усещаше се, че е продължител на родова традиция, но поради известни обстоятелства малко говореше за това. Доста късно разбрахме, че е син на Христо Цанков-Дерижан – един от онези български творци, които поставят основите на нашата следосвобожденска литература и взема видно участие в градежа на българския театър. В енциклопедичната справка за него пише, че е роден в Габрово през 1888 г., и още от ранната си младост проявява литературни интереси – като ученик в Пловдив редактира вестник “Ученически труд”, а като студент в София – хумористическия в. “Порой”. Под въздействието на руските писатели демократи и прякото влияние на творческото дело на народния поет Иван Вазов, Христо Цанков-Дерижан се оформя като творец, който осъзнава, че делото на писателя трябва да бъде тясно свързано с народните интереси. Работи като артистичен секретар (1920) и директор (1920-1923) на Народния театър, началник на отделение на труда при Министерството на търговията и труда (1932-1934), главен редактор на сп. “Семейство”, в. “Земя” и др. Творческото му дело е многообразно и голямо по обем. Изявява се като опитен редактор и публицист. Пише стихове, разкази, повести, романи, критика, редактира антологии и сборници, превежда стихове от японски поети. В поезията си следва Вазовата традиция, белетристичните му книги носят автобиографични елементи, но също така разкриват моменти от обществения живот на България. В критическите си етюди “Моите познайници” – литературни профили на 16 български писатели, и “Певец на селото” (в книгата разглежда живота и творческото дело на Цанко Церковски) ярко проличава будното обществено чувство на писателя и отговорността му пред съдбините на народа.
Ето къде е обяснението на обстоятелството, че Вили Цанков започна като режисьор, а продължи като писател. В последните десетина години от живота си той написа романите “Вавилонски кули”, “Еднооките”, “Сбърканият”, “Горящият ангел”, “Вилиси – повест за крадлата и девственицата” и “Седемте небеса”, пиесите “Одисей”, “Плач Еремиев”, “Ако имаш хиляда хитона”, филмовия сценарий “Буна” и телевизионния – “Кучешка огърлица”. Няколко пъти заедно участвахме в срещи с читатели из цялата страна, организирани от ИК “Захарий Стоянов”. Той действително имаше манталитет на писател…

Но да се върнем към театралните бургаски сезони на Вили Цанков.
Първата постановка на новия театър бе пиесата на Всеволод Вишневски “Оптимистична трагедия” – една от първите творби на съветската драматургия. Изборът на пиесата бе направен по предложение на Юлия Огнянова, тя се отличаваше с романтично възприемане на революционните сюжети от епохата. Обявено бе обаче, че спектакълът е дело на четиримата. Впрочем, през целия първи сезон така се афишираха всички постановки, но режисьорът, който водеше репетициите, се изписваше на първо място, а останалите присъстваха на репетиции и така споделяха творческите рискове и отговорности за спектакъла. Единството им бе на чисто естетическа основа – всички бяха противници на нормативната естетика, което в края на краищата ги вкара конфликти с идеологически привкус…
“Оптимистична трагедия” бе високоизвисеното начало на новия театър. Осъществи се дебютът на бургаска сцена на Досьо Досев в ролята на един от водещите. В нова светлина (в ролята на комисарката) се изяви Милка Туйкова, позната от един малохудожествен филм. Блесна таланта на Никола Маринов в ролята на водача на анархистите. Чух от Вили Цанков първия анализ на спектакъла. Той сподели много неща от кухнята, но каза н нещо друго, което обобщи като че ли смисъла на всичко, което ставаше в театъра: “Новата по качество драматургия дава шанс на младите да започнат кариерата си със силни образи, а на старите – да възродят мечтите си за голям театър!” Помня тези думи толкова години и ги цитирам точно. За мене те бяха ключ към разбирането на новаторството на Бургаския театър.

В търсене на нова по качество драматургия Вили Цанков бе неудържим. Именно по негова идея бяха привлечени за автори Орлин Василев, приятел на баща му, и Иван Пейчев, когото той познаваше от Шумен, където бе режисьор преди да дойде в Бургас. Той стимулира и поета Иван Радоев, тогава съпруг на актрисата Кина Дашева. Иван бе дошъл с нея и живя в Бургас известно време, премиерата на пиесата му “Светът е малък” се осъществи при гореописаните обстоятелства. Пиесата на Орлин Василев “Заровено слънце” предизвика остри идеологически оценки във в. “Работническо дело”. Опитите да бъде поправена от автора потушиха творческия ентусиазъм около случая. Друга съдба имаше “Всяка есенна вечер” на Иван Пейчев. Именно от бургаския театър тя тръгна и премина едва ли не по всички сцени на България. Помня какъв силен образ (на Андрей) изгради Петър Пейков – един много талантлив, но недостатъчно оценен актьор. Тази пиеса остави Иван Пейчев в Бургас като щатен автор на театъра. Висок и строен, с бяла лъвска грива, артистичен – той се запомни. Запомни се и като абсолютно безкористен човек, невероятно равнодушен към материалното. Неговата стихия бе поезията, неговата любов – Созопол, неговият следовник, ученик, приятел – Христо Фотев. Двамата прекарваха дълги часове заедно в прочутата сладкарница “Малина”, понякога в пълно мълчание.
Ето репертоара, с който Вили Цанков и съмишлениците му създадоха новия театър: “Оптимистична трагедия” – Всеволод Вишневски; “Човекът, който донесе дъжд” – Ричард Неш; “Лисицата и гроздето”- Гийермо Фигейреду; “Сизиф и смъртта” – Робер Мерл; “Чудак” – Назъм Хикмет; “Чичовци” – по Иван Вазов; “Майка Кураж” – Бертолд Брехт; “Всяка есенна вечер” – Иван Пейчев; “Заровено слънце” – Орлин Василев; “Къщата на сенките” – Иван Свежин (Теофилов) ; “Барабанчица” – Афанасий Салински; “Светът е малък” – Иван Радоев; “Разузнаване” – Лозан Стрелков; “Крал Пиф-паф, но не е там работата” – Вадим Коростильов.

Вили Цанков бе директор на театъра и тази длъжност подчертаваше водещата му мисия. По негова идея ставаха предпремиерни представления на всеки спектакъл. Те бяха важни за последна сверка с вкусовете и настроенията на публиката и наистина бяха нанасяни корекции в последния момент. Още повече, че имаше две постоянни сцени за такива представления – в Сунгурларе и в Поморие. Предпремиерните гостувания там преминаваха и в оживени лични контакти между театрали и местни любители. Сунгурларското вино и поморийския сафрид допринасяха по специфичен начин за празничното настроение. Но Вили Цанков държеше и на следпремиерни обсъждания с участието на широка публика. Те ставаха обикновено в Бургас. Особено важно бе обсъждането на “Майка Кураж и нейните деца” – първа пиеса на Бертолд Брехт, поставена в България. Брехт бе комунист, по едно време дори министър на културата на Германската демократична република, но въпреки това неговите пиеси извън Берлинер театер, ръководен след смъртта му от Елена Вайгел бяха съпровождани от идеологически скептицизъм. Повод за това бе театралната естетика на Брехт, която не бе по каноните на социалистическия реализъм. Ето защо знаменателни бяха думите на един обикновен зрител, който каза на обсъждането: “Вярно е, че постановката на “Майка кураж” изхвърли половината публика от салона на бургаския театър, но затова пък завинаги спечели за театъра другата половина!”.
Съжалявам, че не записах тогава името на този човек, но си спомням, че трупата на Вили Цанков постепенно обрастваше със съмишленици и симпатизанти. Помня мнозина от тях. На репетиции и на разговорка в театъра идваше често капитан първи ранг Недялко Милушев, командир на военния флот, който имаше славата на най-младия партизанин от Приморския отряд. Той бе много умен, много задълбочен в разсъжденията си, имаше безспорен литературен талант и след като се демобилизира по болест, написа чудесни разкази и новели. В орбитата на бургаския театър се движеха просветени хора от града. Учителят Никола Николов, сетне университетски преподавател във Велико Търново; Бърза Неделчева, сестра на поета Атанас Манчев; главният редактор на вестник “Черноморски фронт” Христо Дичев и съпругата му, бъдещата писателка Кина Къдрева; диригентите Димитър Карагьозов и Радко Ловджиев; майката на литературната критичка Антоанета Войникова – галеристка, майката на генерал Тодор Бояджиев – библиотекарка. И, разбира се, поетите Кръстьо Станишев, Стойчо Гоцев, Христо Фотев, Илия Буржев, Димитър Велинов, Реджеб Кюпчю, Тук ще използвам една фраза на Станишев, твърде на място казана: “Аз не съм бургаски поет, аз съм български поет, роден в Бургас или роден от Бургас!” Всеки понеделник голямата сцена бе предоставяна на театрални ученически кръжци. Там видях за първи на сцена Руси Чанев в пиесата “Ян Бибиян” по Елин Пелин, поставена от Ицхак Финци със сценография на Младен Младенов. По-късно в живота Руси и Младен продължиха приятелството си и дори написаха в съавторство пиеси, киносценарии, романи. Съглеждах сред приятелите на театъра разискрените очи на друг юноша – Венцислав Кисьов, виждах как се въртят около храма на Мелпомена средношколците Киран Коларов и Георги Дюлгеров.
Имаше и други моменти на близост. В жилищния блок, в нашия вход на първия етаж бе моето семейство, на третия – на Леон Даниел заедно с Ицхак Финци , на четвъртия – на Слабаков. Тичаше нагоре-надолу едно мило палаво момченце – сегашният художник професор Андрей Даниел. Моят първи син Александър и първата дъщеря на Методи Андонов и Цветана Гълъбова се раждаха едновременно…

Аз бях напуснал вече Бургас, когато се разрази бурята около театъра. Бях предусетил първите гръмотевици около Брехт, след това около Назъм Хикмет, но финалът бе „Крал Пиф- Паф, но не е там работата” на съветския автор Вадим Коростильов. Това бе прекрасна гротеска, написана уж като приказка за деца, но прицелена в язвите на тоталитаризма. Младен Младенов ми разказваше наскоро, че представлението, изпълнено с много ефекти и трикове, допада страшно много на ученическата аудитория. Учениците в училищата започнали да имитират героите на спектакъла – Министъра на лявата ръка на краля, Министъра на дясната ръка,ь Министъра на кралското присъствие на духа, Министъра на кралското вдъхновение и т.н. Развихрената детска фантазия вероятно довежда до някои нежелани от педагозите иронии и паралели, в края на краищата окръжният отдел “Просвета” забранява ученически посещения на театъра. Тук се намесват и други “забранители” – и без да изреждам подробности, ще кажа, че от десните ръце на немалко началници в тоталитарната йерархия започва разгрома на този театър, създаден от Вили Цанков и съмишленици.
… Всичко това съвпадна и с някои промени в личния живот на Вила Цанков. В Бургас той се раздели със съпругата си Юлия Огнянова, макар че двамата запазиха творческото си взаимодействие. В живота му се появи една много хубава млада жена – Мария, която стана майка на единствения му син Росен.


Подобни публикации
    няма намерени