Писма от Австралия III

След зимата на нашето недоволство… изобщо не настъпи знойно лято под слънцето на този щат на Австралия. Не само че за четири месеца не видяхме повече от седем-осем дни с температури над 30 градуса, ами се оказа, че това лято било най-дъждовното изобщо в историята на Виктория, най-студеното, разбираш ли, от ерата на динозаврите насам и Ñ‚.н. От протяжната хладна и ветровита зима направо си се плъзнахме по мокрия асфалт към идващата такава.

И така, по причина, че:
а) съм смъртно уморена и изцедена от къртовска, неособено вдъхновяваща работа и местене в нов офис със съпътстващото го хамалие и бачкане, включително и по-миналата неделя; б) започна да ме наляга преждевременно зимна депресия, без предишната да си е отишла напълно: в) се разделихме неохотно с вярната ни кола Фреди на достойните за уважение 240 000 км и се сдобихме с новия Фреди Джуниър, който имаше нужда да бъде изведен на maiden voyage в качеството му на нова семейна кола; г) се очерта да се случи невероятното събитие, наречено слънчев уикенд – макар и с 23 градусови температури;
решихме да отидем на еднодневна екскурзийка до един природен парк, който отдавна ми се искаше да видя – Wilsons Promontory. Уилсънс пром, както (естествено) обичливо е съкратено името му, е най-обичаният национален парк във Виктория, най-южната точка на континентална Австралия (инак най-южна, ясно, е Тасмания) и най-обширната крайбрежно разположена необитаема част на Виктория.

Разположен на полуостров, до който се стига за три часа по един единствен (макар и чудесен) асфалтиран път, Уилсънс пром има 130 км брегова ивица, няколко великолепни плажа, стръмни хълмове (ъпгрейдвани до статута на планини от местното население), гранитни скални образувания, блата, гори, долини, обрасли с дървовидни папрати. И прилежащата фауна, предполагам, от която ние видяхме само черни какаду и многобройните предупредителни пътни знаци за потенциално пресичащи кенгурута, коали и дори уомбати. На нас, ако и да се застояхме до след залез, когато всичките тези твари се активизират, не ни се препречи ни една. А много се надявах на уомбат, понеже май само него не съм го срещала на живо.

Но да не се отплесвам – въпросният асфалтов път навлиза на около 30 км в парка, където е Tidal River,  последният пункт, до който можеш да стигнеш на 4 колела. Оттам нататък – пеша. Полуостровът е голям и просечен от пътеки с различна трудност. Ð’ най-южния му край има фар, иззидан от гранит и надвесен над бурните води на  Bass Strait (провлак на Басс?), където, макар и при неособено луксозни условия, може да се преспи в някое от трите напълно оборудвани бунгала. До фара се стига само пеша, като преходът е малко повече от 20 км в едната посока. Мераклиите обаче са много, а леглата малко, та за тази авантюра май трябва човек да си направи резервация поне половин година напред. Аз твърдо съм решила някой ден да го направим, защото се влюбих в красотата на природата на това място. От видяните природни хубости във Виктория, Уилсънс пром най-ме грабна. Чак съжалих, че толкова късно го открих за себе си. Нашата цел за този един-единствен ден беше само да стигнем до Скуики бийч, което беше реалистично предвид седемте часа, прекарани на път. Скуики бийч (писукащият плаж) по-рано бил известен с по-поетичното име “пеещите пясъци”, ама на австралиеца такива чак поезии не му изтрайват дълго. А истината е, че понеже е от бял, кварцов, суперфин пясък, плажът наистина пищи под краката на всяка стъпка. Забелязах, че всички посетители почти незабавно придобихме характерна походка с влачене на крака, риене и подритване, понеже как да устоиш на този пищящ звук! Останалото е… просто пиршество от цветове – бял пясък, ярко зелена растителност наоколо, дюни, които се издигат на десетки метри над нивото на пътя, тюркоазен океан, бяла пяна, оловно сиви облаци над близката хълмиста верига. Teз облаци впрочем отначало ми се видяха някак обезпокоителни, понеже от същата посока духаше силен поривист вятът и си викам – ако ди довлече насам, отиде ни денят. Обаче, най-изненадващо, те не помръднаха през следващите осем часа – въртяха се, кълбяха се и вряха на едно и също място, на десетина километра от нас, а ние се радвахме на ярък, безоблачен ден. Вятърът беше много силен на поривите, може би до 45 възела, откъм брега и чупеше върховете на вълните в прибоя и отнасяше пяна и пръски на дестки метри назад в открито море. Много, много красиво. Аз се поплациках до насита, ако и океанската вода да е възстудена. На такъв цвят и чистота просто не можеш устоя.

Ð’ късния следобед решихме да отдскочим и до Тайдъл Ривър, последния достъпен къмпинг/паркинг, колкото да хвърлим едно око. И добре направихме – там плажът не е кварцов, жълт е, но фин като пудра, поне километър дълъг и няколкостотин метра широк на отлив и просечен от въпросната рекичка, която се разлива на десетки метри ширина и едва няколко пръста дълбочина при вливането си в залива. Шляпаш, шляпаш в кадифен мокър пясък, а вятърът те вее като мартеница.

С това се занимавахме докато наближи залез, тъй като се бяхме прицелили на тръгване да спрем на една от крайпътните наблюдателни площадки и да погледаме как слънцето залязва над океана – гледка, която се вижда на много малко места във Виктория. Така и направихме и късметът пак не ни изневери – въпреки напъплящите облаци слънцето се показа през пролука точно преди да се скрие зад хоризонта. Беше и безлюдно, и диво, и уханно, и обветрено, и птици крещяха в клоните. Ð’ такива дни се подсещам колко красота има на този континент и как лесно е да я загърбиш, докато те мачка ежедневието и бавно (а може би и не толкова бавно) оглупяваш и посивяваш.

Прибрахме се приятно и безаварийно в Мелбърн преди полунощ, по гладки почти безлюдни пътища. А на следващия ден на Уилсънс пром запукаха поройни дъждове, Дарби ривър (от моста на която направих една от първите си снимки на парка) придойде, отнесе въпросния мост, от който захласнато се любувах на местните красоти, и прекъсна единствения път към полуострова. Над 300 души, които бяха там на екскурзии или къмпинг в момента,останаха откъснати от света и наводнени и бяха евакуирани с хеликоптери, а колите и палатките им потънаха в кал и вода. Не се знае колко време ще отнеме възстановяванео на моста и пътя, плановете на стотици хора за дългата ваканция по Великден отидоха на кино. Както се казава – хванахме последния влак. Ако не се бях събудила с твърдото желание да отидем точно този ден, сигурно чак догодина пак щеше да се отвори възможност – там късната есен и зима са бурни, дъждовни и непредвидими, не стават за катерене по баирите. Впрочем политиката на парковата управа е, ако нямаш осигурено място за нощувка, да напуснеш парка преди залез – явно им е писнало да спасяват премръзнали пишман туристи из гъсталаците. Оставам с плановете и надеждата другото лято да се класирам за трекинг и нощувка на фара. Само дано тогава да не започнат пък горски пожари – другата опасна стихия по тези места…