41-вият парламент умря, да живее парламентаризмът!

Не знам защо последното заседание на 41. Народно събрание бе набедено за тържествено. И в чест на какво 240-имата трябваше да лочат шампанско след четирите години, през които техните избиратели пиха студена вода заради поредния си неуместен избор.
Двете групови снимки на стълбите на сградата срещу Паметника на Цар Освободител като че ли ще останат най-смисленото деяние на този парламент. Между тях – статистика за брой заседания, приети закони, решения, декларации. И справедливо определение „най”.
Най-слабият, с най-много прохождащи в политиката депутати, най-дистанцираният от нуждите на народа, най-лобисткият, най-бездарният и бракопроизвеждащ в основното си предназначение – законотворството, най-раболепно обгрижващият партийните интереси и верен на несъкрушимата воля на „партайгеносе” до степен на безсловесен придатък.

И още – Народното събрание с най-много самопродали се Ñ‚.нар. независими депутати, с най-бетонно мислещото управляващо малцинство и най-неконструктивната опозиция, с най-неефективния парламентарен контрол над изпълнителната власт, най-хуленото, пренебрегваното и незачитаното от министър-председателя и придворните му министри.
Събрание, запомнено с двама депутати, осъдени за конфликт на интереси, с Яне, който подкрепата си мени, но нрава – не, Фидосова, за която най-тежкият правен аргумент е „ти ли ще ми кажеш”, с мигриращи от група в група партийни субсидии, със скандала „верту” – не единственият, но емблематичен, с народни представители, които за цял (почти) мандат така и не стигнаха до парламентарната трибуна и дори собствените им колеги не им запомниха имената. С Доган. По-точно – без него, както винаги.
Народното представителство незаслужено изпи своето последно шампанско в къщата на едноименния площад, но съвсем логично си тръгна от там без време.
Председателят Цачева обяви в заключителното си слово, че този парламент си отива предсрочно, но не преждевременно – времето му било дошло. Мнозина от избирателите, за които избраните се сещаха рядко, почти никога, ще ги изпроводят с тъгата и облекчението, което изпитват близките на отдавна тежко и неизлечимо боледуващ човек, който най-после е избавил и тях, и себе си и се е преселил в по-добрия свят. Облекчението в крайна сметка окончателно надвива тъгата, която е по-скоро навик.
41-ият парламент си тръгва с погрешното мнение, че сдава властта, защото се е вслушал в гласа на народа, който три седмици се разхожда под прозорците му с различни искания. Дали с убеждението, че това е наистина така, или в желанието си да убеди затихващите процеси, че някой в държавата обръща внимание на протестиращите?
Но това е само илюзия. Народното събрание си тръгна, защото Б.Б. поиска така. Още когато обяви подаването на оставка на кабинета от парламентарната трибуна, Премиерът-Слънце посъветва избраниците на народа да последват примера му. Никой не се заблуждава, че ако бе пожелал да остане във властта в тази крайно неблагоприятна политическа ситуация, вършителят на държавните съдбини нямаше да го направи. Но Борисов предпочете да вдигне кръвно, да вдигне гълъбите и да влезе в предизборната надпревара „на чисто”. Ако краткото, но бурно политическо минало на оглавявана от него партия е съвместимо с тази дума.
Депутатите си отиват, парламентаризмът остава, заяви още първата сред равни Цачева (без да се усети, че перифразира мисъл на Сталин). През 489-те пленарни заседания последното нещо, за което можеше да се помисли, бе парламентаризмът.
Поведението на временните обитатели на архитектурния паметник – дом на първия по конституция, орган на държавна власт, бе на бедни селянчета от дълбоката провинция пред витрината на луксозна сладкарница в столичния град, на слугинчета, заварени от господарите си да бъркат с мърляви ръчички в порцелановата захарница, на участници в състезание по най-бързо изяждане на нещо голямо, мазно и вкусно, което след цъкването на хронометъра ще им бъде отнето, на хора, за първи път смъкнали шаечните потури (помните ли великото есе на Цветан Стоянов от 1970-та), смутени от усещане за голота и сковани в непривичното им одеяние. Но не и на олицетворители на парламентарната република, на носители на демократичните ценности и традиции.
Именно духът на парламентаризма, политическата чистоплътност, високият професионализъм, безпрекословната етичност, хуманизмът, честта и достойнството трябва да бъдат водещи при избора на толкова лелеяните от улицата нови лица на новата политика, за която тази държава отдавна плаче. Защото нови лица през 1989 довя вятърът на промяната, неупотребявани изнамери през девет земи в десета и набеденият цар, първа употреба политици докара под строй през 2009 и генералът от запаса. Но това се оказа крайно недостатъчно.
Неслучайно, след десетилетията брежневски застой в някогашния Съветски съюз „перестройката” на Михаил Горбачов започна именно с опити да се наложи Ñ‚.нар. ново мислене. Неуспешно, между другото. Но историята безмилостно учи, че без да се промени радикално мисленето на едно общество – което не само избира, но произвежда генетично своите управници – е фикция постигането на успех в реформите и на политическата, и на икономическата система, в изменението на обществените нагласи от междуличностните отношения до бизнесклимата. База и надстройка, биха се подсмихнали под мустак класиците.
Скептиците биха заявили, че подобни опити за промяна на мисленето (упоменатият по-горе измислен монарх му викаше „смяна на чипа”) и да са правени у нас, са си останали на ниво обща фразеология. От самото начало българските реформатори – кой с чук, кой със сърп, кой с кирка, а някои с валяк, се захванаха да рушат надстройката. По прагматичните – да я приватизират. Мисленето на мнозинството остана на ниво социалистически реализъм, изроден от капиталистически речеви клишета с посткомунистически привкус и тук-там балканско патриотарство. От това мнозинство произхождат и политическата класа, към която камъни хвърлят днес протестиращите, и протестиращите, които си я избират, без да мислят.
Може би затова отговорността за утрешния ден днес не толкова е пред ограниченото във времето и в правомощията си служебно правителство, колкото пред политическите партии. Именно те са онези, които трябва да предложат на предизборната сергия не толкова нови лица, но нови модели на правене на политики, нови програми, нови платформи. Ново мислене и неговите безспорни (доколкото по тези географски ширини вирее нещо безспорно) носители. Как? Това е въпрос, на който сами трябва да потърсят отговор. Ако не да оправдаят доверието, то поне да си заработят субсидиите.
А избирателят има два месеца да помисли (социологът Кольо Колев обикновено уточнява с кое бива, а с кое не да се мисли преди избори). Дали отново да повярва на поредния месия – цар или генерал, дали да гласува за партия само защото прабаба му е членувала в нея, а самата партия не е отмръднала от моминските години на бабата, дали да даде вота си от носталгия към първите свободни години, съвпаднали и с разцвета на собствената му буйна младост, дали да подкрепи политическа сила, която си набира депутатите в мрежата, друга, която обещава безплатни илачи срещу артрит и деменция, или онази, за която каже ходжата. Или просто да си продаде гласа на онзи, който дава повече.
Изборът кого ще изберем после започва сега. И дано този път да е наистина премислен и разумен – стига сме избирали на принципа „по-малкото зло”.
Иначе поредните парламентарни избори ще заприличат досущ на реставрацията на паметника насреща на сградата, която ще пълним напролет. Реставрация, определена от проф. Велислав Минеков като „тенекеджийски ремонт”, правен в склад за вторични суровини в квартал Требич.
А не искаме това, нали?

News.bg