ПОЕТЪТ В ЧЕЗНЕЩИЯ СВЯТ

Помня горящите му очи от Бургас, там в немската гимназия съученици и съученички предусещаха звездното му излъчване.Помня го като младия Маркс, изразил в един кинематографичен образ и човешката, и духовната същност на епохалния философ. И го помня как от сцената прекрачва в книжовността. За съдбовно движение от един мизансцен в друг искам да кажа няколко думи и на него, и на вас.

Венцеслав Кисьов е поет в чезнещия свят на художествената литература. В стихосбирката „Усмивката на Бога” стихотворенията му са оприличени на „мисли от митичен дим”. Навярно е така, имам доверие в послеслова към книгата, аз нямам склонност към литературнокритически анализи.
Отдавна в определена психологческа среда витае остроумния въпрос какво всъщност би видял изпод своята морена Иван Вазов, ако ни зърне нас, съвременните българи? Дали би нарекъл нашето време «пиянството на един народ», а нашите съвременници – «немили-недраги? Няма как да разберем, тук отдавна животът не се осмисля с езика на художествената литература. Думите за род и родина, за любов и надежда не идват от говора на Бойчо Огнянов, на Моканина, на Ния. Други герои властват над всички нас – но не и над поета Венцеслав Кисьов. Наистина поет в наистина чезнещния свят на художествената литература. Чуйте едно само двустишие:
«Всеки ден по нещо губя
от родината край мен…»
Но именно той, поетът Венцеслав Кисьов, с поезията си ни дава и една друга възможност – ние да се вгледаме в хората от миналото. Този наш поглед ще бъде по-всеобхватен. В очите на отминали поколения ние ще в доловим страданията на младия Вертер, вятърните мелници на Дон Кихот, милия спор на Ромео и Жулиета за славея и чучулигата. И ще пазберем какво изчезва не просто като предишно човечество, а като предишен свят.
Венцеслав Кисьов е трагичен поет, изповядва необичайна вяра:
„Животът диво в мен крещи
под нокътя на кутрето…”
Нашият свят свършва там където, където свършва нашата книжовност!
Все пак, все пак има една надежда, защото когато „нещо в устата горчи”, когато душите са „пълни със словата празни”, когато „отидоха си толкоз много хора/от истинския ми живот” – още скърца перото поне на един поет!
Нека той да бъде Венцеслав Кисьов!
Поете, приятелю, позволи ми да кажа накрая като стария възрожденец – „Помогни ми да те възвися”!

Слово, произнесено на 12 февруари 2014 в камерната зала на НТ «Иван Вазов»
при представянето на стихсбирката на Венцеслав Кисьов «Усмивката на Бога»