Венелин Костадинов с първа награда от Никулденския конкурс на Gramofona.com

Младият бургаски журналист Венелин Костадинов спечели първия Никулденски литературен конкурс на сайта GRAMOFONA.COM. Неговото начало бе в деня на Свети Николай Чудотворец – патрон на Бургас, а творби от всички литературни видове и жанрове се приемаха за участие до Йордановден.

В крайна сметка взискателното и строго, но изключително справедливо жури, вещо ръководено от поета с бургаска закваска Ваньо Вълчев, определи победителя. Венелин Костадинов стана носител на първа награда за своя разказ “Хемингуей”, негови подгласници са съответно Даниела Кирчева с “Пазителят на язовира” и Диана Андреева с “Вас лъжа – мене истина”.
На всички призьори честито и да почерпят!

ХЕМИНГУЕЙ
Венелин Костадинов

Замириса на море. Малко хора познават истинския аромат на морето. Или поне пълния букет от аромати. То мирише на сол, на съхнещи водорасли, на гниещи миди, на парещ пясък, на стръв за попчета и понякога на плажно масло.
Мостът в Бургас е от малкото места, където можеш да усетиш всички тези миризми. Там наистина мирише на море. Вдишвайки този аромат, една сутрин аз се разхождах там, а в главата си отделях и разпознавах всяка негова жилка. Слънцето изгряваше от отсрещната му страна и хвърляше слънчева пътека в морето, която почти се сливаше с моста, удължавайки го чак до края на хоризонта.
От двете му страни се бяха наредили десетки рибари с облегнати на перилата въдици и ръце в джобовете. Нито една от въдиците не трепваше, но те изглеждаха спокойни. Някои дори бяха обърнали гръб на въдицата си, сякаш това бе част от ритуала им. Подминах ги и се запътих по стълбите надолу, към бетонната плоча, където стоеше един стар рибар. Ако в детска книжка, която трябва да онагледи с рисунка професиите, имаше нарисуван рибар, това щеше да бъде той. Носеше избеляла моряшка фланелка без ръкави, от която се подаваха две стари, но здрави ръце със загоряла кожа. Малки бели косъмчета по тях скриваха позеленяла татуировка на гола русалка с ококорени зърна. Обзаложих се със себе си, че на другата ръка има татуирана котва с година под нея, но нямах видимост натам. На главата си старецът носеше сламена шапка, разплетена на няколко места по края. Имаше набола, гъста и твърда бяла брада, под която личаха порязвания от бръснене. С двете си ръце бе стиснал въдица, а по външната страна на дланите му бяха изпъкнали здрави сухожилия, покрити със старчески петна и белези от слънцето. До него предано бе седнало рошаво куче с брада. Някъде под сплъстената козина си личеше, че е някакъв териер. Беше изплезило език, от който капеше слюнка, образувала малка локвичка в проядения от солта бетонен под. До краката на кучето имаше кофичка от кисело мляко, в която скачаха още живи скариди. Няколко бяха изскочили навън и подскачаха по нагорещения бетон. Една скаридка направи няколко хаотични скока, след което се озова в морето. Бе намерила спасението си. Кучето видя това и тихо излая, поглеждайки гузно стопанина си. Май си мислеше, че е трябвало да пази скаридите. Старецът само го потупа по главата без да го погледне.
Използвах момента и седнах до тях. Знаех че старецът ще ме заговори и не се наложи да чакам дълго.
- Къде ти е въдицата? – попита ме той без да ме погледне.
- Нямам… – отвърнах аз.
- Ами как ще ловиш риба тогава?
- Няма да ловя. Аз не съм рибар. Може ли само да погледнам?
- Може. Ама то с гледане не става, мойто момче! – каза бодро рибарят и ме погледна дружелюбно. Шегуваше се.
- Аз съм Йордан! – продължи той и протегна жилавата си ръка. – Ама няма да ми викаш Данчо, че хич не обичам! Може бай Йори да ми викаш, мен така ме знаят повечето хора.
- Никола. – отвърнах аз. Излъгах. Исках да го впечатля и подейства.
- О, ти си трябвало да станеш рибар или моряк, мойто момче. Теб Св. Никола те закриля!
- Трябваше… – казах аз и замълчах. Настъпи кратка неловка тишина.
- А това тук е Хемингуей! – каза от нищото старецът и потупа кучето по главата. То радостно замаха с опашка. – Ама аз си му викам Рошко, щото иначе не може да си запомни името. Умен ми е, обаче дълги имена на помни…
- От колко време го имаш? – попитах аз с тайното намерение да поведа разговора в една определена посока.
- Аааа.. Имам чувството, че цял живот. Той ми е най-верният другар. Вече е много стар, но не знам какво ще правя без него. То и аз съм много стар, тъй че не знам и той какво ще прави без мен. Най-справедливо би било да си отидем с него заедно, че да ни е мирна главата. Нали така, Рошко? – и пак го погали по главата.
- Винаги ли го водиш за риба? – продължих да питам.
- Винаги. И не само за риба. Аз съм плавал и с корабите до другия край на света. Хемингуей винаги е бил с мен. Даже в Хавана съм го водил, но ром не пропи и пури не пропуши тоя разбойник. А уж Хемингуей се казва… Рошко по си му приляга.
- Много ли приключения си преживял? – започнах да разпитвам като малко дете. Исках да изкопча някоя интересна моряшка история от него.
- Много, много.. Идея си нямаш. Само аз и Хемингуей знаем. Нали,Рошко?
- Разкажи ми някоя, много би ми било интересно!
- Не една, а три ще ти разкажа, мойто момче. Ама безплатни работи няма, нали знаеш?
- Ама аз нямам пари в себе си в момента… – измънках аз.
- Аз пък за пари и дума не съм отворил! – тросна се старецът. – вземи тая въдица. Сложи стръв на кукичката и заметни в морето. Ако хванеш едно попче ще ти разкажа една история. Ако хванеш две – две истории ще ти разкажа. На третото попче ще ти разкажа всичките три истории.
Съгласих се. Не ми изглеждаше трудно, затова реших да пробвам. Очаквах все пак старецът да ми помогне, но той просто бутна въдицата в ръцете ми и скръсти ръце пред гърдите си. Аз издърпах кордата, хванах една жива скарида, набучих я непохватно на кукичката и заметнах в морето. През цялото време поглеждах към рибаря за някакво одобрение, но той сякаш не ме забелязваше.
- И сега какво? – попитах нетърпеливо аз.
- Сега чакаш. Ако си направил всичко правилно, трябва да клъвне. Ама трябва и късмет да имаш. Ти обаче си Никола, няма как да не клъвне, бъди спокоен.
Още докато каза това, кордата помръдна. Започнах да тегля нагоре и от водата се показа малка, матяща се на всички посоки рибка, хвърляща солени пръски, които блестяха на слънцето.
- Това се нарича късметът на начинаещия. – каза бай Йори, докато прибираше рибата в кофата с улова. Не бях сигурен дали се шегува, или наистина се подразни от бързия ми успех. – Въпреки, че ти е малка рибката… – продължи той. Май все пак се беше подразнил.
- Хайде сега разкажи ми историята – подканих го аз.
- Знаеш ли риба меч какво е? – започна рязко бай Йори.
- Ами мисля, че знам, да. Май само в океаните и Средиземно море я има. Главите ги ползват за трофей… – друго не знаех, но исках да изглеждам подготвен.
- Бъркаш! – каза весело старецът. – Риба меч и в Черно море има! Или поне преди имаше. Аз лично съм я ловил, а тая глава дето викаш, че ставала на трофей, си я пазя още вкъщи. Слушай! – и старецът започна да разказва, като изведнъж смени не само интонацията, но и гласа си.
- Това стана преди много, много години. Всички интересни истории са станали тогава, нали? Аз още бях млад, на твоята възраст, да кажем. Бях на една лодка с още двама опитни рибари. Казаха ми те тогава, че в Черно море имало риба меч и аз им повярвах. Бях я виждал само на картинка в една книга за морски чудовища. Тая риба наистина е чудовище, казвам ти. Та тръгнахме ние една сутрин рано с една малка лодка, бе направо пробито корито си беше и като пълни безумници почнахме да я търсим тая риба меч. Тогава нямаше такава техника като сегашната нито лодката ни беше специално оборудвана. По-възрастните ми приятели имаха по една въдица, дето казаха, че била специална , ама тогава така и не разбрах какво им беше специалното. Бяхме си взели и по един сандвич, и една консерва копърка за приключението си – явно смятахме, че бързо ще приключи. Водата ни също беше малко. Та плаваме ние цял ден, слънцето, както изгря от хоризонта, мина над нас, изгори ни вратовете и ръцете и започна да се скрива от другата страна. Лодката ни бе устремена само и единствено навътре в морето, щото там го имало туй, дето го търсим. Ние през това мятаме въдици, вадим дребни рибки и ги хвърляме пак в морето. После съжалявахме за това нещо, но ще ти разкажа и това. По едно време започнах да си мисля, че тия юнаци нещо са ме метнали или някой тях е преметнал много жестоко. Каква ти риба меч в тая локва, дето само Босфора й вдъхва малко живот. Започнах да се разколебавам и понеже нали бях млад и нетърпелив, поисках да се връщаме. Те обаче ме гледат и ми се смеят. Малък съм бил за тия работи, нямало да ме вземат, ако знаели, че няма да издържа и такива работи. Добри психолози са били явно, щото ме уцелиха по болното място и реших напук да остана и да им покажа кой е малък. През нощта се редувахме да спим и аз, да ти кажа, най-малко спах, защото бях гладен, а и ми беше нервно. Тия двамата лефери цяла нощ хъркаха, все едно са в най-хубавото пухено легло на света. Ама се съмнявам, че и там толкова добре ще се чувстват. На другия ден ги събудх още преди слънцето да изскочи от морето. Храна вече нямахме, а малките рибки, както ти казах, ги хвърлихме. Като е много гладен човек и сурова риба може да яде. Сега му казват суши, ама тогава си му викахме глад. Тялото се нуждае от протеини и такива работи. Иначе както си в лодката, може да припаднеш и после да те пишат по вестниците. Вместо ти да хапнеш някой рибок, ставаш на храна за рибки. Гладът и притеснението ме бяха обзели, но си мълчах, щото не исках пак да се излагам. По едно време един от двамата ми авери вика, че имал предчувствие. Ей тия предчувствия най-много ги мразя, по принцип, но удавник за сламка се хваща и му повярвах. Предчувствал, завалията, че някъде под нас щъка риба меч. Настръхваме ние, замятаме въдиците с цялата сериозност, която можем да вложим в тоя акт и чакаме. По едно време на оня с предчувствието започва да му трепери въдицата. Тъй трепери, че в началото мислех, че той я клати. Магията на риболова се крие в това, че не знаеш какво чудовище ще излезе от водата. При първото потрепване на кордата не знаеш дали си уловил малка рибка или огромен звяр, който може да те убие. При ловът, дори при сафарито в Африка, този елемент липсва. Пред теб може да стои мечка, лъв или носорог, но ти си запознат с противника си. При риболова чакаш плячката да излезе от водата и реагираш на секундата. Само че понякога се чака много, понякога малко. Ð’ нашия случай беше много. Първо, както ти казах, се разклати въдицата. После за миг утихна и после изведнъж все едно китоловен кораб ни взе на буксир. Лодката първо заби нос в морето, а ние вътре се пързулнахме надолу. После обаче нещо ни затегли и горкото ни коритце разви скорост, каквато не бе и сънувало, а на моят авер му почервеняха ръцете. Както си беше спокоен, го гледам – лицето му се свива цялото от гримаси, а на челото му избиват големи капки пот. Вика на другия да хване въдицата, че я изпускал, а пари струвала. Оня обаче гледа като опарен и лека полека отстъпва назад и клати глава. По едно време усеща, че лодката свършва и аха да падне във водата, но извади късмет. Другият с въдицата пък почва да се опъва, да се върти и още повече клати лодката, а аз виждам как накрая и тримата ще паднем във водата. И не знам дали от смелост, дали от безразсъдство, или просто от себелюбие, ама го избутах, хванах въдицата, абе с една дума, поех нещата в свои ръце. Тогава разбрах за каква сила става въпрос. Сякаш другата страна на кордата без завързана за теглич на автомобил, само дето не се движеше само напред, а на всички възможни посоки. Аз обаче бях млад и якичък и също не се дадох. Жилите на предмишницата ми изпъкнаха, като корабни въжета, а бицепсите ми се напълниха с кръв. Ей на тая русалка, дето я виждаш на ръката ми, циците й станаха двойно по-големи! Та боря се аз и звярът отдолу също се бори, а другите двама гледат, гледат и като се поосефериха малко, почнаха да дават съвети. Как не съм държал въдицата правилно, как не се заставало така, както аз съм застанал, как щял съм да се изморя и такива глупости. Аз им мълчах в началото, щото си имах по-важна работа, ама те не млъкват. Накрая им теглих една много цветиста и после дълго време се чуваха само плисъкът на вълните и моите стонове. А аз много стенех, признавам си. Охках, пъшках, ама не се давах и това си е. Инат си бях тогава, инат съм си и сега. Нямам представа колко време е минало, ама после ония двамата казаха, че са били няколко часа. За мен не беше нито дълго, нито кратко. Беше като от друго измерение, когато не можеш да измерваш времето, докато сънуваш. Хем мина за един миг, хем все едно цял живот го правих. Накрая бях грохнал, но започнах да усещам нещо, което чаках през цялото време. Звярът от другата страна също показваше признаци на умора. През дългата ни борба се бяхме изучили един друг и знаехме всеки свой чалъм. Сега обаче усещах как движенията му се променят. Ð’ началото рибата се мяташе бясно във всички посоки и теглеше лодката, а аз само държах въдицата и не смеех да дърпам. Ролите ни обаче вече се бяха сменили. Сега аз теглих нагоре бавно, но сигурно, а морският гигант пак се мяташе като побеснял, но от време на време си правеше почивки. С течение на времето те му ставаха все по-дълги и през това време спечелвах по още няколко ценни сантиметра. Накрая през прозрачната вода се видя огромното му сребристо туловище. Това беше тя – рибата от картинката. Допоследно нито един от трима ни не беше сигурен, какво ловим. Не че Черно море предлага голям избор в менюто, но човек никога не знае. А рибата бе наистина огромна. Под водата, която образуваше лупа, изглеждаше дори по-голяма от лодката ни. Ð’ този момент се замислих какво правим. За първи път осъзнах, че рискуваме живота си заради един рибок. Вярно голям.. Огромен рибок, но все пак рибок. След още малко мятащото се тяло започна да изплува на повърхността. Видя ли твоето попче как се мяташе преди малко? Представи си същото, само че четири метра дълго и тежи половин тон. Помислих си, че ако лодката не се преобърне сега, няма кога. Това обаче не бе единственият ни проблем. Знай, че ненапразно дългият шип на муцуната на това чудовще се нарича меч. Както рицарите в древността са размахвали своите мечове, за да убият врага си, така и този звяр го ползва за същата цел. Дори и изцяло изваден от водата, този хищник се бореше за живота си. Преди да се усетя, замахна и с едно движение разпори кожата на лявата ми ръка по дължината на целия бицепс. Ей тоя белег ми е оттам. Аз обаче нито болка усетих, нито бликащата си кръв видях. Само усетих как ръката ми става мокра и гореща, а ония двамата пребледняха. Не знам как не паднаха във водата, при тая клатеща се лодка. Някой обаче явно ни закриля, защото качихме рибата на борда и така се сдобих с най-големия улов в живота си. После цял Бургас разбра, че даже и във вестника ме писаха, че и снимка ми сложиха. Изрезката още си я пазя вкъщи, както и главата на рибата. Също така и белегът, много ми е скъп.
В риболова, мойто момче, е като на бойното поле. Като извършиш някой голям подвиг, ти дават почести и те повишават в чин. Мен тогава ме повишиха в чин рибар. Много е трудно другите рибари да те признаят за рибар. Не си дават занаята, мамицата им. Много са ревниви, като видят, че някой младок иска да им краде хляба и да се кичи с почестите им. На мен обаче никой нямаше какво да ми каже, защото само с това постижение ги биех всичките. После още повече напреднах и със съвсем други очи ме гледаха, а аз бях много горд, защото тогава бяха много важни за мен тия работи. Мислех си, че за това живея и бях готов дори да умра за да получа признание от другите. Много подвизи имам и почти всички са заради туй пусто възмъжаване, дето всъщност отдавна го бях постигнал.
Сега мога и друго да ти разкажа, но гледам ти изпитваш затруднения с второто попче. От един час си говорим, а въдицата ти сякаш заспа. А на мен това ми е обядът днес, момче, тъй че внимавай. Айде, концентрирай се и гледай да имаш предчувствие скоро, че иначе без другите две истории ще си останеш.
Аз мълчах през цялото време и слушах замислено. Всичко ми се струваше преувеличено, но ме беше страх да попитам. Знаех, че моряците и рибарите имат този навик и много се засягат, когато някой ги обвини в лъжа. Затова и си замълчах, въпреки, че тази мисъл ме глождеше отвътре. Все пак реших да го подразня малко и попитах:
- Тая история ми е малко позната. Напомня ми сякаш на „Старецът и морето” от Ърнест Хемингуей. И там става дума за битката между човека и морския звяр, доколкото знам.
- Ами те най-хубавите книги, затова са хубави, защото са достоверни и се крепят на истината. Човек може да пише за нещо, само ако го е изживял наистина. Аз моето съм си го изживял, затова ти го разказах. – не бях сигурен дали старецът се е обидил, но реших да не задълбавам повече.
Беше ми наистина интересно и исках да чуя и другите две истории. Затова реших да се концентрирам в лова на второто попче. Изтеглих въдицата и видях, че стръвта ми е паднала. Бай Йори се засмя. Стана ми ясно, че отдавна е знаел това и се е забавлявал, докато ловя риба на празна кукичка. Аз обаче не се смутих, взех една жива скарида и този път уверено я забих на кукичката. Заметнах далеч от плочата, не че имаше значение, но важен бе самият жест, с който го направих. Седнах отново и се опитах да завържа разговор. Старецът обаче мълчеше. Явно не искаше да каже нищо преди да му покажа улова си. За щастие не трябваше да чакаме дълго и скоро извадих втора рибка, малко по-голямата от първата. Още в момента, в който тя се подаде от водата бай Йори започна да говори, като актьор на кастинг, който дълго време преди това е повтарял репликите си на ум:
- Знаеш ли какво е околосветско пътешествие? – не дочака отговорът ми. – Ама не такова, дето си стягаш куфарите, качваш се на самолета и спиш по скъпи хотели. На мен от съвсем малък ми беше мечта да обиколя света с лодка. По-рано не ти казах, но аз съм сирак. Казах ти само, че не осъзнавах колко рано съм възмъжал и това имах предвид. Нямаше нужда да се доказвам, защото съм оцелял сам. Това обаче не е важно сега. Идеята ми е, че нямах баща, от когото да вземам пример. Като ме види някой, винаги си мисли, че баща ми е бил моряк и такива работи. Няма такова нещо. Като бях малък работих на пристанището в Бургас, за да се прехранвам. По-скоро ходих наляво надясно, помагах да разтоварват корабите, помагах на рибарите да си вържат лодките и после им пренасях щайгите с улов. Те ми даваха рядко пари и често риба. Миризливите попчета съм си ги ръгал по джобовете и после съм вечерял с тях, когато е нямало с какво друго. Бях обаче щастлив, защото и аз като един млад рибок там плувах в свои води. Познавах всички кораби, всички рибари и всички ме харесваха. После обаче казах, че искам да стана рибар и моряк, а те започнаха да ми се присмиват. Така още в най-ранното си детство реших да обиколя света. Първо мислех да го направя на сал. Даже бях започнал да събирам големи дървета, които морето изхвърляше на брега. Бях сглобил нещо, което бегло наподобяваше сал, но потъна. Сега да ме убиеш, не мога да ти кажа защо тъй стана, ама ей така си потъна, като камък. Пльок и изчезна. После, като започнаха да ме качват рибарите по лодките, си мислех, че с една такава черупка мога да стигна, където си поискам. Струваше ми се лесно и се чудех защо другите не го правят. Беше като да си караш колата по пътя, само дето няма път, а безкрайна морска шир, даваща ти пълна свобода да отидеш, където ти скимне. Като пораснах разбрах, че това няма как да стане, но не се отказах от мечтата си. Може би я бях скатал в едно ъгълче на съзнанието си за миг, но в никакъв случай не я бях забравил. По-скоро я оставих като старо вино в тъмна изба, за да отлежава и да става по-хубава. Когато вече бях млад мъж, та даже и жена си имах, години след случката с рибата меч, слязох до тъмната изба и изтърсих прахта от мечтата си. През годините бях натрупал голям опит в плаването, бях се качвал на почти всеки вид кораб, яхта и всякакъв вид корито, та вече мислех трезво. Знаех че две неща не ми достигат, за да осъщества мечтата си. Първото бяха парите. Никога не съм бил богат, а не съм изпитвал и нужда. Ð’ морето водата е безплатна, а и рибата вътре е добричка и не ти иска пари, като я извадиш от водата. Рибата гордо приема, че е загубила битката и става твоя. За да обиколиш света обаче, ти трябват средства. Трябва да си купиш една хубавичка и здрава яхта, дето, като се качиш на нея, да си сигурен за живота си. Не че и с нея, при такова начинание, не е заложен на карта, но все пак трябва да се подсигуриш. И като ти казвам яхта не си представяй от онези, по които сега бизнесмените и гаджетата им си пият мартинито. Става въпрос за една голяма лодка, има-няма петнадесет метра с една малка каюта вътре, в която да се наредят трима-четирима човека като сардини и да оцеляват. По това време не можех и да мечтая обаче дори и за такава лодка. Другият проблем, който стоеше пред мен, бе екипажът. Колкото и да бях безрасъден, нямаше как да тръгна да обикалям света сам. Впрочем дълго време мислех да го направя точно по този начин, но явно годините бяха наляли известна доста разум в кухата ми кратуна. Вярно, всичко това е за сметка на сърцето. Та започнах аз да търся други луди като мен, на които им се приключенства и въпреки, че познавах цял Бургас, че и Варна дори, търсенето се оказа доста трудна задача. Намерих обаче едно младо момче, което по някакъв начин ми напомняше за мен. Тоя трансфер от сърцето към мозъка, за който ти казах по-рано, при него не се беше осъществил още. Това е колкото опасно, толкова и хубаво. Другото хубаво нещо беше, че бащата на това момче имаше много пари. Беше му купил яхта, произведена в Гданск, щото мечтата на момчето беше да плава и бе посветил цялото си учене на това. Практика почти му липсваше, но на теория ме биеше и мен даже, а може би и по мерак също. Казваше се Георги, завалията, ама аз Гошко си му виках, така снизходително, за да покажа, кой е шефът сигурно. Гошко си беше от Бургас и го познавах бегло преди това, щото и той щъкаше често по пристанището, зяпаше понякога само, друг път се качваше на хубавичката си яхта и отплаваше кой знае накъде. После ми каза, че само се разхождал с часове в морето и пак се чувствал добре. Риболовът не го влечеше, но ако не се клатил подът под краката му получавал морска болест. Демек, като е на брега му е лошо, като е в морето се чувства добре. Има и такива хора. Аз мислех себе си за такъв, ама Гошко беше по тежък случай. Та можеш да си представиш колко радушно прие той моята идея, че чак яд ме хвана, че не му предложих по-рано. Освен Гошко взехме още един негов колега, с който заедно е учил и той младок като него, та осъзнах, че аз ще съм най-опитния моряк в туй нещо дето го мислим. Хвана ме шубето малко, щото досега бях свикнал само моя живот да рискувам, а тука с две млади момчета трябваше да се оправям, дето всичките ги чакаха гаджета на брега. Бургас е малък град и сега, а тогава пък беше още по-малък и много бързо всички разбраха какво сме намислили. Та идваха пак медиите, питаха ни луди ли сме, ние пък казвахме да и така. Насрочихме си дата още в началото на пролетта не защото тогава е най-хубавото време за плаване, а защото нямахме търпение и бързахме като деца. Заминахме на първи април и всички пак ни питаха защо, а ние им казахме, че цялата работа е на майтап и без това. Те ни гледаха странно и после зад гърба ни цъкаха с език, даже една баба я чух да ни опява предварително как сме щели млади да погинем, ама сами сме си били виновни. Ние пък почти не обръщахме внимание, щото мислехме само за пътуването. Аз бях оставил на младоците да направят маршрута, щото, както ти казах, момчетата с теорията бяха железни. Бяха ги учили на разни математически формули и навигации, за които аз не бях чувал, дори след толкова години плаване. Те пък решиха да си направят кефа и викат, че ще минем по пътя на Фернандо Магелан. Не че той от Бургас е тръгнал, завалията, ама ние по-късно щяхме да му влезем в курса. Отплаването естествено беше от пристанището в Бургас, щото всички си бяхме местни момчета и много хора се събраха да ни изпратят. Оттам минахме през Босфора и, да си призная, още преди него бяхме пияни. Тия момчетии, както ми изглеждаха едни захлюпени, се оказа, че повече от мене пият. Позволихме си го само веднъж и честно казано не ме е срам. Следващото ни напиване бе чак на твърда земя, когато бяхме завършили пътешествието си. След Босфора преминахме през Егейско и Средиземно море, които на мен пак ми се видяха като локви. Вече бях плавал доста и можех да различа кога съм в море и кога в океан само като погледна хоризонта. Благодарение на модерните машинки на яхтата ни, Гошко и другарят му постоянно казваха къде се намираме с точни координати, но аз не исках да знам, защото ми убиваха кефа. Аз си знаех своите моряшки чалъми, които съм научил от първа ръка и добре си се справях с тях. Малко ме е срам сега да ти кажа, ама аз и тоалетната на яхтата дори не използвах. Не знам колко пъти съм щял да падна в морето, но по нужда си ходих зад борда. Прекарвал съм дни сам на лодка без тоалетна и така си бях свикнал. Тях това ги смущаваше, но не смееха нищо да кажат, защото им бях капитан. Това за кораба, дето се слуша само думата на капитана обаче, е колкото вярно, толкова и грешно. Когато сте еднс шепа хора, затворени на няколко квадратни метра, тия неща не важат. Още преди да излезем в Атлантическия океан се бяхме скарали, а малките се обърнаха срещу мен. Аз съм малко чепат характер и сигурно съм ги подразнил. Не си и помислихме обаче да се отказваме от плаването си. А то беше дълго. Много дълго. Ð’ океана дните се нижеха един след друг и се сливаха като един. Така че имахме време да се сдобрим, да се сприятелим, а после пак да се скараме и пак да се намразим. Имах чувството, че го правим само за да минава времето и май беше така. Ядяхме по-малко и отслабнахме доста. Никой обаче не се оплакваше и от това. Видяхме много държави и от всяка съм си взел по някое малко сувенирче. Някъде съм си го купувал, от другаде по едно камъче съм си взимал, ей така да ми напомня за мястото. Ако ти кажа с колко пари обиколих света ще ми се смееш. Със сигурност сумата се побира в единия ми джоб и то без да го издуе. Младите харчеха много, а аз ги оставях да се веселят, когато спирахме по пристанищата. Те обаче бяха кротки и по жени не ходиха. Явно си обичаха гаджетата, дето ги чакаха в Бургас. Купуваха обаче всевъзможни боклуци и глупости, а веднъж дори се наложи да изхвърля едно огромно наргиле в морето, защото заемаше половината каюта. Тогава пак се скарахме. И после пак се сдобрихме. Сигурно ти е интересно дали е имало бури. Някой като чуе, че сме плавали през моретата и океаните толкова дълго, винаги пита дали е имало бури. Е, имаше, и то доста. Ние имахме едни дебели непромокаеми якета, дето бащата на Гошко ги беше купил. Без тях сигурно щяха да ми се стопят костите. Като излезеш на борда, мойто момче, по време на буря, като те навали хубаво студения дъжд и те напръскат морските пръски, после като те духне леденият вятър и си чувстваш костите как се разтапят. Никога обаче не сме били дори близо до някоя голяма беля. Не искам да се хваля сега пред теб, но аз тия работи ги познавам. Когато е трябвало съм бил дързък, а когато се налага – смирен и търпелив. Малките дори са ме ругали, че понякога се бавим и изчакваме, но после винаги са ми били благодарни. Иначе аз дни не броях. Те си ги отбелязваха всеки ден, но аз не исках да знам. Не съм попълвал и дневник. Всичко съм съхранявал ей тука, в тая кратуна и както виждаш, още е тука. Почти цяла година плавахме. Те искаха по-бързо, на мен пък не ми се искаше да свършва. Накрая се върнахме оттам, откъдето дойдохме. Минахме покрай Испания и цяла Южна Европа, и през Босфора и влязохме в нашето си море. Посрещнаха ни с почести, а аз пак се окичих със слава. Гошко пък по-късно написа книга за тая работа и вътре само с хубаво ме беше споменавал. Оказа се, че не се сърди за нито една от кавгите ни и за моментите, в които съм бил строг, че дори и гаден. Като син го почувствах тогава момчето и много хубаво ми стана. Книгата пък стана известна, може даже да си я чувал – „Тримата глупаци и морето” се казва. Подзаглавието й беше „Пътешествие около света на майтап”. Тримата глупаци бяхме ние, разбира се. Малко хора разбраха защо така я е кръстил, но аз знаех. Ей това, мойто момче, е историята за това как бай ти Йори обиколи света на майтап преди един куп години. Много съм ти я съкратил, щото без уста ще остана, ако трябва всичко да ти кажа. Купи си книгата, ако ти е интересно, там всичко го има. Въпреки, че аз по-интересно го разказвам – завърши той с лукава усмивка.
Докато слушах интересния разказ, аз бях хванал един куп попчета, които сега скачаха в кофата, пълна до половината с морска вода. Бях му хванал цаката и ги вадех едно по едно, но не обръщах внимание на това, а само на думите на бай Йори. Старецът наистина разказваше увлекателно. Той променяше височината на гласа си, интонацията си и ръкомахаше като малко, развълнувано дете. Хемингуей или Рошко също слушаше, а нещо ми подсказваше, че не за първи път чуваше тези истории. Когато стопанинът му повишеше глас или жестикулираше, то махаше с опашка. Аз слуша в унес, но ми бе трудно да различа истината от фантазията. Все пак човекът имаше доказателства – първо белегът от рибата меч, а сега и книгата. От друга страна този белег можеше да е от всичко, а книгата не я бях виждал дори. Беше ми на езика да го питам дали всичко това е истина, но реших да изчакам третата си история. Докато разсъждавах върху това, бай Йори взе въдицата от ръцете ми и започна да я сгъва. След това хлопна капака на кофата и аз си помислих, че се приготвя да си тръгва.
- Няма ли да ми разкажеш и третата история? – попитах плахо.
- Ама на теб слуша ли ти се още?
- Че нали затова хванах толкова попчета. – усмихнах се аз.
- Риболовът свърши. Имам достатъчно за днес, че и за утре. Човек никога не трябва да иска повече, отколкото му трябва. Историите обаче не са. Дължа ти още една и ще я имаш. Ще ти я разкажа преди последното попче да е спряло да мърда, обещавам ти.
Бай Йори каза това и се намести удобно. Нещо ми подсказваше, че няма да спази обещанието си и историята, както предните две, съвсем няма да бъде кратка. Той отново промени гласа си и отново започна сякаш от нищото.
- Как си представяш пиратите? – и пак не изчака да му отговоря. – Сигурно в представите ти пиратите имат дървен крак, кука и едно око. Освен товя пият ром, ругаят, завземат несметни богатства и гуляят на тайни пристанища с куп жени. Днешните пирати не са такива, мойто момче. Тая история си я оставих за финал, не щото ми е любима, а защото пиратските истории са любими на момчетата. Дано не бъдеш разочарован обаче от тази. Както виждаш аз съм възрастен човек вече, но доскоро си плавах по океаните, така, както го правех като млад. Както ти казах, плавал съм на почти всякакъв вид кораби. Последно бях на един гръцки товарен кораб, на който се бяхме събрали моряци от цял свят. Аз обаче бях единственият българин там, а езици знам доста, но всичките по малко. Говорих си тук-там с някого за нещо, но като цяло изпитвах скука. Аз имам нужда от събеседници и от слушатели, както ти сега сам виждаш. Та си пожелах тогава да се случи нещо интересно и на дърти години предизвиках съдбата и направих една от най-големите глупости в живота си. Тоя гръцки кораб минаваше покрай Северната част на Африка, където, не знам дали знаеш, е един от най-бедните райони в света. Минахме и покрай Сомалия. Вицовете за гладни сомалийчета си ги разказвахме още аз като бях млад и да ти кажа положението там не се е променило. Пиратите им тогава още не бяха станали известни. Сега сигурно си чувал за тях, но тогава почти нищо не се знаеше. Аз бях чувал, че покрай Аденския залив често има набези, но думата пират за мен беше само от приказките. Когато минавахме оттам обаче, екипажът започна да нервничи и аз бързо усетих това. Товарните кораби, мойто момче, превозват всякакви неща, които са ценни за разни хора. И когато някой пренася нещо ценно, и минава покрай опасно място, просто събира две и две, и осъзнава, че е в опасност. Аз също го осъзнавах, но беше късно. Малко след като излязохме от залива, ни нападнаха няколко лодки. Беше рано сутринта и още беше сумрачно. Аз бях на вахта и видях всичко. От хоризонта изплуваха няколко ръждясали лодки, претрупани до ръба с черни мъже с автомати в ръце. По това време товарните кораби още нямаха охрана. Сега някои фирми си наемат въоръжена охрана, за да се пазят точно от такива набези. Тогава обаче нямаше какво да се направи. Преди да се усетим лодките ни бяха заобиколили и и ни атакуваха. Всичко стана някак почти рутинно. Нямаше срелба освен няколко изстрела във въздуха, а всички на борда чинно се подчиниха. Ще те разочаровам, но нямаше нищо приключенско в това нападение. Да си призная дори не бях уплашен. Бях ядосан и се чувствах унизен, но не и уплашен. Не съм глупав и знаех какво следва. Тогава пренасяхме някакви метали, собственост на един световен концерн, който ги произвежда. Знаех, че този материал, както и корабът, и екипажа не представляваха интерес за сомалийците, така че очаквах да поискат откуп. Така и стана. Последваха най-ужасните месеци в живота ми, а единствената причина бе това, че загубих свободата си. Аз през годините съм се обвързвал със семейство, с приятели и работа, но никога не съм позволявал това да попречи на плановете ми. Действал съм импулсивно цял живот и реша ли нещо, нищо не можеше да ме спре. Сега обаче един ужасен фактор влияеше на съдбата ми, а аз не се побирах в кожата си от яд. Прекарахме месеци затворени по каютите, а от пиратския живот нищо не успях да видя. И пиратите като нас пиеха застояла вода от пластмасови чашки и водеха абсолютно същия живот като пленниците си. Не знаех дали това им харесва или не, защото ми бе трудно да различа емоциите им. Беше ми трудно да разбера кога се карат и кога си говорят спокойно. На мен лично ми се струваше, че постоянно се карат. Съжалявах ги, но и ги мразех, признавам си. И ги мразех единствено за това, че налагат волята си над мен. Месеците се проточваха ужасно бавно, а ние не получавахме никакви новини за това как текат преговорите. Бях сигурен, че всичко е въпрос на пари и големият концерн, който държи кораба и съдбите ни, ще използва всеки прийом за да смъкне сумата. Рано или късно щяха да ни освободят, но всеки прекаран ден там бе едно ужасно изживяване за мен. Най-накрая парите бяха платени и корабът бе освободен. Корабът трябваше все пак да завърши курса си, но моряците, които пожелаха да се приберат, бяха пуснати. Аз обаче останах. Бях прекарал няколко месеца в плен и последното, което исках, е да се върна на сушата, където се чувствам затворен. Довърших курса си и това бе последното ми плаване. Когато се върнах, всичко беше отшумяло. Отново имаше медиен интерес към мен, но този път аз отбягвах вниманието. Жена ми бе натрупала куп изрезки от вестници, но аз ги изхвърлих. Единственото, което разбрах от тях, бе, че бях прав. Свръхбогата компания бе успяла да спести няколко милиона в преговорите за освобождаването на кораба и екипажа си. Затова и не плавах повече. Бях прекалено стар за собствени начинания, а под чужд флаг и чуждо командване не исках да плавам. Сега понякога излизам с моята лодчица, за да ловя риба. Понякога идвам и сядам ето тук с Хемингуей и му разказвам истории. Истинта е, че дори да не беше дошъл, пак щях да му ги разкажа. Той ги слуша почти всеки ден, както и още куп такива. Никога не му омръзват и винаги маха с опашка, а като се приберем аз му пържа риба. Жена ми почина наскоро и само той ми е останал. Ето там горе на моста е завързано и колелото ми. С него се прибирам вкъщи, макар че колената ме болят. Котките по цялата улица „Богороди” ме познават и знаят кога имам добър улов. Аз и на тях давам, а Рошко ми се цупи, ама после му минава. Ти днес хвана много риба, така че котките ще са доволни. Аз ще имам колкото за един обяд, вече не ям много. Може ли обаче аз сега да те питам нещо?
- Мен ли? – изненадах се аз. – Може, какво?
- За какво ти беше на теб да слушаш бръщолевенията на един стар глупак?
- Ами – реших да си призная най-накрая – истината е, че се опитвам да напиша някоя интересна морска история, но ми трябваше вдъхновение. Видях те и реших, че ти си моят чове. Надявам се, че нямаш нищо против. На мен ми беше наистина много приятно. Може ли сега и аз да те попитам нещо последно?
- Питай.
- Историите, които ми разказа… Истина ли са?
- Не, разбира се! – усмихна се старецът. – Всичко е само майтап.