Прагът на българската чувствителност

Чрез протестите в България израсна едно ново гражданско общество: будно, живо, креативно. Но дали начинът, по който то изразява протеста си, го прави приемливо и за обикновените българи? Дали не го отчуждава от тях?
Социологът Петър-Емил Митев от института „Иван Хаджийски” вижда сериозно разминаване в нагласите: напрежението, което протестите създават в столицата, слабо засяга хората в останалата част от страната, включително в по-големите градове.

„В град като Бургас например изводите от нашите социологически сондажи за отстоянията между София и провинцията по отношение на нагласите се потвърждават много отчетливо. С отдалечаването от столицата и представите за облика и целите на протеста върху жълтите павета стават други. По-ясно става и какво се крие зад статистиката за одобрението и неодобрението към проявите на недоволство в столицата”, смята проф. Петър-Емил Митев. Когато разговарял с хора от провинцията – отрудени, принудени да стават в ранни зори, за да отидат да изкарат хляба си с тежък труд, разбирал недоволството им спрямо онези, които безплатно си пият кафето на площад „Народно събрание”, споделя впечатленията си професорът.

Особено шокираща за мирогледа на обикновените хора е била, според него, гледката на „ваканцуващите” пред Народното събрание с хвърлените върху паважа плажни кърпи и игрите с надуваеми топки и басейни. „Това, което в столицата минава за креативно, интересно и едва ли не за висока култура на протеста, в провинцията изглежда по скандално друг начин. В края на отруденото си ежедневие хората гледат по телевизията какви ги вършат там, в София и просто недоумяват. Оценката за кабината „Орешарски” се мери не по броя и мащаба на протестите, а по това, че ето, виждате ли, майките и първолаците сега щели да са по-добре”, добавя социологът.

Според него, протестиращите в България могат да се поучат много от опита на испанското протестно Движение на възмутените (индигнадос), което има сходни мотиви – смяна на системата и край на корупцията. Протестите на това движение се измерват не с дни, а с години. „Неотдавна едва четирима души потеглиха в протестния марш от българската столица до морето. Ð’ подобен марш в Испания се включиха над един милион души, а в истинските кризисни ситуации броят на участниците определено има значение”, изтъква социологът. „Индигнадос” имат много ясна платформа и ясно формулирани искания, каквито липсват на софийските протести.

„Нещо повече, – „Харта 2013”, подготвена с подобна цел от група български интелектуалци, беше отхвърлена от протестиращите, защото те споделят съвсем други възгледи. Но дори и така, можеше да има поне няколко конкуриращи се помежду си платформи, които да обединят ключовите искания. Липсата на подобен фундамент изправя протестиращите пред невъзможността да излъчат читаво политическо представителство, което при следващите избори да наклони вота на избирателите по желаната посока на дълбоки реформи в България”, изтъква ученият.

Ако може със сигурност да се каже нещо за сегашните протести, то е, че много хора вече не искат да бъдат управлявани, както досега – те изразяват все по-активно гражданската си позиция си срещу това, което се върши в страната „Именно протестите показаха, че България е жива. Общественото мнение престана да бъде „всеядно”. То реагира. А това е ключов симптом, че в обществото текат оздравителни процеси, които водят до създаването на нова демократична култура”, обобщава Митев.

Според него обаче само протестите не са достатъчни за справяне със социалните злини. „Това е така, защото макар да се отличават със своята настойчивост и упоритост в преследването на целите, те се комбинират с някои примитивни жестове, като подскачането например. Тези ритуали от миналото не водят към бъдещето”, смята социологът. Освен това призивите на протестиращите са отправени според него единствено към управляващите и то под формата на монолог. Същевременно сред самите участници в протестите няма дебати за предстоящите цели.

„Не можем да говорим за достигането на критичната маса за промените в България, докато нацията не се вслушва в интелектуалците. Именно мисълта, идеята, липсват на нашите протести. Докато този дефицит не се запълни, не изключвам дори възможността БСП да спечели следващите избори. Защото представяната като агресия енергия на протестите без ясна формулировка за крайната цел ще доведе единствено до пределна мобилизация на червения електорат – въпреки нарастващите проблеми на лявото политическо пространство в страната и подозренията за съпричастността му към създаването на сегашния олигархичен модел на управление”, заключава социологът проф. Петър-Емил Митев.