Спомен за Маркес

Ето какво искам да припомня на себе си и на всички в памет на Габриел Гарсия Маркес.
На млади години бохемствах из кръчмите на Хавана в компанията на журналисти от информационната агенция Пренса Латина. Чисто по латиноамерикански се знаехме само по малките имена и народността. Пиехме коктейли с много лед и тъмен селски ром “в движение и на крак” из малките заведения към крайбрежния булевард “Малекон” – “El gato tuerte”, “Oloucu”, “El Siboney”.

Имаше в нашата компания и един колумбиец, когото наричахме Габо. Обичаше да пие червено вино. Казваше, че неговите странности се дължат на най-рядкото расово смешение, на което самият той е продукт – кастилски евреин и андинска индианка от племето аймара. Почти винаги носеше свитък европейски вестници под мишница, на които бе кореспондент на четири езика – испански, английски, португалски и френски. Един ден се появи с цял сак книги и на всекиго от нас подари свой роман, току-що издаден от знаменития културен център Casa de las Americas. На екземпляра за мене бе сложил следния автограф: “На Никола – първия българин в живота ми. Габо”. А на корицата на книгата му пишеше: “Габриел Гарсия Маркес. СТО ГОДИНИ САМОТА”.
Това бе първата ми среща с Гарсия Маркес. По-късно живяхме в един и същи град – Мексико и понякога се виждахме в дома му на ул. Calle de fuego, 82…
Именно в този град в хотел Камино реал през 1980 по време на посещението на българския държавен глава Тодор Живков на големия писател бе връчена Международната Димитровска награда. На старата снимка сме той и аз миг преди тържествения акт…