Спаси ли България всичките си евреи?

Българският случай. Ще се опитам да го опиша накратко такъв, какъвто съм го видял и запомнил, а не какъвто често го интерпретират зле информирани медийни герои, опиращи се на неавтентични източници или по утвърдили се в обществото волни или неволни заблуди и удобни клишета. В настоящето изложение няма да има факти или детайли, които да не съм преживял или проверил лично. И ако някъде се появят нотки на субективизъм или пристрастия, нека това бъде отдадено на дълбоките сътресения, които българските евреи преживяха и които не престават да ме съпътстват като спомен, гняв и носталгии през целия ми дълъг живот.

И така, българският случай. Една сложна за разчитане и пълна с противоречия страница от историята на българския холокост – състоялия се, и оная част от него, която по различни и оспорвани причини не успя да се състои.

Българският холокост

Нека напомним състоялата му се част: това беше депортирането и унищожаването на 7 122 евреи от Македония, която в онези години беше област под българска юрисдикция, с население, получило българско гражданство, с нормална българска администрация, подчинена на българските закони. Подчертавам тази дума – “български”, защото в нея се крие отговорът на един исторически спор, станал повод за немалко спекулации и фалшификации.

Във всеки случай, достатъчно солидни исторически и емоционални аргументи даваха основание тамошното населението тогава да бъде считано за българско и присъединено към майката-отечество в резултат от поражението на Югославия във войната й с хитлерова Германия. Аз лично марширувах из улиците на Битоля на 24 май 1941 година с духовата музика на нашето софийско техническо училище, за да бъде отбелязан официално и там, както това става по традиция из цялата страна, най-светлият български празник – денят на светите братя Кирил и Методий, създателите на славянската писменост. Помня и просълзените очи на нашите учители, и плачещите от радост местни хора, недокоснати от великосръбската асимилационна политика. Населението, с което нямахме съществени езикови различия, ни обсипваше с цветя и целувки, отнасяйки се към нас, софийските хлапаци-гимназисти, като към освободители. Отчуждението щеше да настъпи по-късно – когато хората болезнено щяха да осъзнаят, че на мястото на белградската репресивна полиция е дошла не по-малко жестоката българска фашистка жандармерия. Един от елементите, формирали угасналия му ентусиазъм е съдбата на техните съседи-сефаради, живеещи от четиристотин и петдесет години в добросъседство с тамошното християнско и мюсюлманско население. За тях, македонските евреи, майката-отечество се оказа мащеха, тя не пожела да ги приеме в обятията си.

На 4 март 1943 година българските власти депортираха евреите от Скопие, Битоля, Щип, Гевгели, Струмица, Велес, Враня и Удово и на 22, 25 и 29 март ги предадоха на границата в три ешелона в ръцете на нацистите. Първите два ешелона биват отпратени в Катовице, а третия – в Треблинка.

Седем дни след това, през късната нощ на 11 март 1943-та, българските власти вдигат буквално от леглата и прибират 4 221 евреи от Драма, Серес, Дедеагач, Гюмюрджина, Кавала, Ксанти и остров Тасос. Това става в Егейска Тракия – една отново присъединена гръцка територия, която преди Първата световна война е била в границите на България. На тези евреи, съгласно указ на правителството в София, за разлика от македонските им събратя, дори бе отказано българско гражданство. Те бяха обявени за нежелани чужденци и българските власти с чиста съвест ги депортираха. Натъпкани в откритите вагончета на теснолинейната ж.п.линия Демир-Хисар – Симитли, те преминаха през старите предели на България. Заявявам и пред вас тук, като пред висок форум, че в тази операция не са взели участие никакви германски части. Подчертавам го, защото по-късно се появиха оневиняващи спекулации, че българските власти нямали нищо общо със случая.

Българските архивни фондове разполагат с обилна документация за това, че вдигането и транспортирането на евреите бе извършено под ръководството и наблюдението на висши служители от българското Комисарство по еврейските въпроси и лично на комисаря Александър Белев, пристигнал специално за случая от София. Разполагаме и със списъци на българските “комисии”, които правеха подробни описи – според личните си апетити – на конфискуваното имущество.

Превозени във вътрешността на страната и концентрирани в едно опразнено училище и два тютюневи склада в градовете Дупница и Горна Джумая /сега Благоевград/, след десетина дни те бяха натоварени в закрити вагони за добитък и извозени до дунавското пристанище Лом. Там те бяха предадени на хитлеристките СС части и прехвърлени на шлепове. Нататък бе еднопосочното им пътуване през Виена към Полша.

Един отрязък от маршрута им през България минаваше по дефилето на река Струма – там българските власти бързаха с построяването на широколинейната ж.п.линия Крупник – Демир Хисар. Аз бях един от дванайсетте евреи-техници и инженери, изкарани от лагерите, за да участват в строежите по трасето. Бях техник нощна смяна при мост и тунел â„– 1, когато на разсъмване ги видях – полуголи и зъзнещи в откритите вагончета, някои все още в нощници или по долно бельо. Хора от топлия юг, попаднали в тази ледена нощ без дрехи, в чужда страна, чиито език не разбираха, те объркано се оглеждаха, все още неразбиращи какво ги е сполетяло. Имаше едно новородено, увито във вестници, до него вече лежаха двама умрели. Запечатал се е в паметта ми и стареца, който стискаше в обятията си жив петел – единственото имущество, което бе успял да вземе със себе си. Влакчетата, охранявани от българска полиция, стояха около половин час при рампата на гара Крупник и аз се опитах да заговоря нещастниците на техния роден ладино. Полицаите не ме възпряха – униформата ми на железопътен техник ме правеше в техните очи “свой”. Евреите уплашено мълчаха, изпълнени с наежено недоверие, но накрая един мъж промълви, че ги карат в Полша, за да обработват зеленчукови градини. Опитах се да им кажа истината, която впрочем и самият аз тогава все още не знаех в цялата й ужасяваща пълнота. Но дори и да я подозираха в дълбината на душата си, тези нещастници нямаше къде да избягат полуголи в ледената нощ, в тази чужда страна, станала от две години тяхно отечество.

Който е гледал моят филм “Звезди”, получил специалната премия на журито в Кан и още една дузина награди по международните кинофестивали, той може би помни един младеж с раница, претъпкана с лекарства. Този момък съм аз. Лекарствата, купени от един германски подофицер, бяха тайно вкарани във временния лагер, натъпкан с гръцки евреи. С помощта на местната организация на нелегалния тогава антифашистки Отечествен фронт и с малко подкупи за доста хлабавата в своята бдителност българска полиция, успяхме да внесем в лагера одеала, топли дрехи и пелени за бебетата. Това облекчи временно нечии страдания, но разбира се, не спаси никого от гибел. Може би беше само за успокоение на собствената ни съвест. И досега ги помня – тези 4 221 нещастници, които видях с очите си и минаха през сърцето ми!

Аз се срещнах в София, вече в една нова, антифашистка България, с трима оцелели – и сред тях една жена, преживяла лагерните години в публичен дом за немски войници. Те бяха на път към разорените си родни огнища, включени отново в границите на Северна Гърция. Тогава, помня, публикувах в току-що възстановения вестник “Еврейски вести” гневна статия за все още пресния ми спомен от онова ледено мартенско утро на гара Крупник и последвалите скромни наши актове на съпричастие и опити за помощ.

И за да няма съмнения и колебания по характеристиките на тези депортации, и за да се хвърли веднъж завинаги светлина върху преките виновници, ще си позволя да цитирам един-единствен документ. /Съдебно досие по процеса срещу хитлеровия наместник за Балканите Бекерле. Архивен № 207548/.

МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА.
До германското посолство в София.
София, 12 ноември 1942 г.
ВЕРБАЛНА НОТА.

Българското правителство е особено радостно от обстоятелството, че нашите усилия еврейският въпрос в България да бъде проведен до окончателното решение среща разбиране и от страна на германското правителство…

Българското правителство ще бъде благодарно, ако германското правителство разшири своите окончателни планове за депортиране на евреите от Румъния, за да предприемем необходимите мерки за основно решаване на горепосочения въпрос също и в България.

Българското правителство е по принцип съгласно да заплати една обща сума за депортирането на евреите, но е на мнение, че исканата цена от 250 райхсмарки на човек е извънредно висока…

При последна сметка исканите 250 райхсмарки на човек бяха заплатени и нищо не наруши идилията.

Такава е суровата и безмилостна част от историята, озаглавена “българският случай”, уви, твърде често премълчавана или преиначавана за удовлетворяване на различни политически или лъжепатриотични потребности. По-удобно беше този детайл от пейзажа да бъде забравен и да отпадне от колективната памет, или да се споменава в неразбираема скороговорка, за да не се накърнява естественото чувство за национална гордост от други, значително по-човечни прояви на колективна и лична солидарност.

Гибелта на 11 343-ма евреи с активното и пряко съпричастие на българските фашистки власти на всички нива, осъществена по силата на Закона за защита на нацията и присъединяването на България към решенията от Ванзее за “окончателно решаване на еврейския въпрос”, разваляше хубавата и простичка песен, изпълнявана с нежност и любов в различни варианти – според това кой е на власт и кой иска да обере лаврите – вече повече от половин век. Песничката за цар, правителство, парламент, власти, комунистическа партия, генерален секретар и народ, които единни и озарени от хуманната си мисия, спасиха българските евреи. Случаят бе дотолкова трогателен, че дори Ят Вашем – музеят на холокоста в Ерусалим, се поддаде на забравата и единствено върху гранитния стълб с надпис “България” дълги години нямаше посочена никаква цифра за унищожени по нейните територии евреи. По-късно тя се появи, тази цифра, защото ако хубавите митове са душата на историческата памет, то лъжата, дезинформацията и невежеството не й помагат. А национално достойнство не може да бъде градено с премълчаване на истината, колкото и горчива да е тя. Обратно – тъкмо ясно изречената горчива истина е знак за национален кураж и разграничаване от престъпниците!

Евреите от старите предели на България – оцелели или спасени?

Случаят е действително сложен за дешифриране, защото в другата част от тази история съдбата бе значително по-снизходителна. Известно е, че почти 50 000 евреи от вътрешността на страната, или да кажем за яснота – от старите й граници, оцеляха и се завърнаха по домовете си още преди края Втората световна война.

Някои нарекоха това оцеляване “български феномен”. Но ако в този действително забележителен факт, достоен за адмириране, има нещо феноменално, то е митологията, с която той обрасна през годините и десетилетията. Всяка новодошла власт затрупваше историческата истина с удобни пропагандни митове, задушаваше я в умилителните си прегръдки, постепенно я деформира до такава степен, че в “колективната памет” на нацията постепенно избледняха и дори останаха за две поколения напълно неизвестни действителните факти около съдбата на българското еврейство.

Законът за защита на нацията влиза в сила преди идването на германците

Избледня или бе съзнателно деформиран споменът, а заедно с него и срамът от така наречения Закон за защита на нацията. По силата на този закон, приет още преди навлизането на “дружеските” хитлеристки войски в България, евреите бяха отделени от другите си съграждани чрез специални документи за самоличност, със жълти опознавателни звезди на реверите и задължителни надписи “Еврейско жилище” на входните врати. Еврейските имоти бяха конфискувани, еврейските предприятия закрити, еврейските деца бяха лишени от правото да ходят на училище, забранено бе дори посещението на кина, театри, ресторанти, обществени заведения. Обявен бе полицейски час, който в някои градове разрешаваше на евреите да излизат на улицата до два часа в денонощието. Бяха определени и централни градски зони, въобще забранени за евреи, като всякакво напускане на местожителството се наказваше най-строго. Създадени бяха принудителните еврейски трудови лагери, които събраха всички трудоспособни мъже, докато семействата им бедстваха – останали без средства за преживяване. Знаят ли за това новите поколения българи? Те в най-добрия случай са чували нещичко за спасението на българските евреи, нерядко включвайки и себе си сред спасителите.

Връх на антисемитското безчинство беше изселването на 25 743-ма евреи от София, които бяха принудени набързо да разпродадат на улицата цялото си имущество и да поемат към посочените им от властите места в провинцията. Всяко семейство – с куфарчето или вързопа, приготвени за деня “Ð¥”.

Той не настъпи, този ден.

Но и до сега нито едно правителство през изтеклите шейсет години, от нито една политическа окраска, с нито един пряк, косвен или символичен акт не се извини на българските евреи за преживените унижения и страдания, за загубените години, за погубените в изгнание близки, за жълтите звезди, за дните и нощите на тревожно очакване. Всичко бе набързо прехвърлено в моралното конто на нацистка Германия и случаят счетен за ликвидиран. Нямаше извинение, нито опит за каквито и да било компенсации за разграбените имущества и за безплатния робски труд по лагерите – каквито получиха всички пострадали евреи в цивилизована антифашистка Европа. За сметка на това все по-често се чуваше нарастващият звън на празнични камбани под мотото:”Ние ви спасихме!”. Под това мото се нареждаха все нови и нови полкове спасители, някои от които дори не знаеха точно кога и точно как се бе случило това “спасение”. Да не говорим за ония “спасители”, преки или косвени наследници на българския фашизъм, за които опростената формула на тоталното и спонтанно спасение стана удобен аргумент за твърдението, че в България никога не имало нито фашизъм, нито преследване на евреите – нещо неведнъж заявявано от лидера на фашисткия Легион Иван Дочев, избягал навремето с отстъпващите немски войски и намерил убежище в Съединените щати.

Запя се песента за това как целокупният български народ – от царя и министрите, до последния гамен-легионер са се вдигнали като един за да спасят “своите” евреи. Ð’ тази трогателна епопея няма виновни и невинни, престъпници и жертви, всички са въвлечени във вихъра на един идиличен валс на братското съпричастие. Твърде жалко е, че и еврейски кръгове, особено в САЩ, в угода на свои корпоративни или други интереси, заиграха под тази свирка, която на практика оневини напълно българския фашизъм и неговите преки или косвени представители. И до днес всеки опит да се изрече цялата сложна истина, с всичките й добри, но и не толкова добри страни, среща чудовищни обвинения в национално предателство, публично оплюване от телевизионните екрани и страниците на някои вестници, яростни обвинения в липса на признателност, от които се носи тънкият мирис на неофашизъм и антисемитизъм.

Как и кой спаси българските евреи

И все пак, как и кой спаси българските евреи – онези 50 000, които преживяха всички възможни страдания, но не стигнаха до газовите камери? Всеки опит да бъде посочено едно лице, едно събитие, един акт на солидарност, ще се сблъска със сто противостоящи аргумента за сто други лица, събития и причинно-следствени факти. Това е сложна амалгама от закономерности и случайности, от която е трудно да бъде екстрахирана една отделна съставка. Въпреки, че всяка една за себе си е достойна за анализ и уважение.

Тук трябва да бъде подчертана особената роля на Светия синод на Българската православна църква, с уникалния в окупирана Европа случай на достойна защита на евреите. Синодът като институция, но и личният активен принос на митрополитите Кирил Пловдивски и Стефан Софийски. Нека прибавим, за да се помнят имената им с уважение и признателност: Варненски и Преславски Йосиф, Сливенски Евлогий, Доростолски и Червенски Михаил, Врачански Паисий, Видински Неофит, Неврокопски Борис. На тях и в тяхна памет – нисък поклон!

От особено значение е познатият на света акт на солидарност с кюстендилските евреи от страна на група депутати от Народното събрание, начело с подпредседателя на парламента Димитър Пешев. Независимо от противоречивостта на този акт, доколкото немалък брой депутати още на другия ден се поддаде на натиска и оттегли подписите си, остана като знаково събитие фактът, че в Кюстендил и Пловдив готовите за потегляне транспорти бяха спрени и депортацията, може би замислена и като проверка на обществената реакция, бе отменена.

Ð’ сложната плетеница от събития през онези драматични дни играе роля и натискът на единственото останало в София дипломатическо представителство на демократичния свят – швейцарското посолство, чрез което английският двор предупреждава братовчед си, българския цар, за тежките последствия, които го чакат – него и монархията в България, ако допусне унищожаването на българските евреи. И тоталната съпротива и актове на солидарност от страна на активната част от населението и особено на интелектуалния елит – съюзите на писателите, на лекарите, на юристите, като в тези актове се включва и перфектно организираната протестна демонстрация в София на 24 май 1943 г., която дълбоко смути и царя, и неговото правителство. И хиляди и хиляди малки индивидуални знаци на помощ, съпричастие, приятелска солидарност, проявявани из цялата страна. И объркването в редовете на властта след смъртта на царя – една година преди отменянето на противоеврейските закони. И стремителното настъпление на Червената армия към границите на България.

И яростната антифашистка съпротива. Със своите зле въоръжени формации тя не бе достатъчно силна, за да обърне хода на събитията без чужда помощ, но растящите симпатии на широки слоеве от населението към нея и към антихитлеристката коалиция променяше радикално и необратимо политическия климат на страната. Тук трябва да споменем, че в редовете на съпротивата се бориха храбро и загинаха до своите български другари по оръжие впечатляващ брой евреи – още едно доказателство за това, че евреите в България бяха и останаха част от българската съдба.

Но може би най-важният елемент от тази сага за солидарността беше липсата на дълбинен и традиционен антисемитизъм сред най-широките обществени слоеве. Тук не е място за изследване корените на това явление, но то оставяше в пълна изолация всеки опит на властта да привлече в антиеврейските си актове симпатиите и поддръжката на значителни кръгове от населението.

Ето защо накрая бе възприета една широка и безболезнена формула, въпреки че тя далеч не покрива всички аспекти на проблема, но пък от друга страна избягва подводните камъни на конфронтациите: за главен фактор при оцеляването – подчертавам: оцеляването, следва да бъде посочен именно българският народ. И доколкото поведението на преобладаващата част от тогавашното общество действително покрива представата ни за една етнически и верски толерантна нация, горната формулировка бе приета с облекчение. И аз съм един тези, които водиха активна борба гората, посадена в Израел по този повод, да носи не името на цар Борис Трети, което би било велика несправедливост, а на българския народ. И тази наша борба, намерила спонтанна подкрепа както в средите на евреите в България, така и на българската общност в Израел, и подкрепена особено енергично от оцелели македонски евреи, много добре знаещи цялата горчива и противоречива истина за ролята на българския цар, накрая завърши с успех: в Ерусалим днес расте гора, посветена на негово величество българския народ.