ОТ СИНОВЕТЕ НА СТРАНДЖА И ЗАКРИЛНИЦИТЕ НА ТРАКИЯ

НИКОЛА ИНДЖОВ ПРЕДСТАВЯ СЪВРЕМЕННИ ЛИЧНОСТИ НА ТРАКИЙСКАТА КАУЗА

ТОДОР БОЯДЖИЕВ произхожда от странджанското село Граматиково, създадено от калугери и граматици след разрушаването на манастира “Св. Богородица”, основан от родоначалника на исихазма в Средновековня България Григорий Синаит. Но духовната същност на селото идва и от планината. Неизтощим източник на родолюбие и любословие, Странджа в историческата ни съдба е олицетворение на бунтовете за целокупна България. Кръвни предшественици на Тодор Бояджиев са войводи от Преображенското въстание, както и борци за хуманни идеали от антифашистката епоха.

След като завършва радиоинженерство в МЕИ – София, Тодор Бояджиев работи в системата на МВР. Минава по цялата йерархия от разузнавач до зам.началник на ПГУ, а в паралелния си живот под прикритие стига до зам.търговски представител в системата на външната търговия и пълномощен министър в Министерството на външните работи. През 1990 година е произведен генерал. Бивал е депутат във ВНС и главен секретар на МВР. Президент е на създадената от него Асоциация “Български евроатлантически разузнавателен форум”. Заместник-председател на Съюза на Тракийските дружества в България. Почетен председател на Политически клуб „Тракия”.
Тук поместваме извадки от публицистични и мемоарни текстове на Тодор Бояджиев.
ЗА ПАМЕТНИКА НА ПЕТРОВА НИВА
Величавият паметник на Петрова нива като че ли се е вписал и в личния ми генетичен код. Замисълът за увековечаване подвига на въстанала Странджа се ражда почти едновременно с кървавия погром над въстанието. Но реализацията започва две десетилетия по-късно, когато на 5 септември 1925 г. дядо ми – подвойводата Лефтер Русинов Мечев заедно с Георги Ганчев, Георги Чепов и Димитър Ангелов , всички участници във въстанието, минават тайно и в късна доба границата с Турция, достигат Паспаловата могила, където са погребали тялото на войводата Георги Кондолов Свещената им мисия е да върнат костите му на родна, свободна българска земя. След второто погребение на костите на войводата в двора на православния храм в Малко Търново, четиримата създават Инициативен комитет за събиране тленните останки на всички загинали въстаници за свободата на Тракия и за на паметник в тяхна чест на Петрова нива, където е бил проведен конгреса на ВМОРО, на който се изработва общ план на въстанически действия за присъединяването на Тракия и Македония към целокупна България. Инициативата на четиримата преображенци не получава необходимото съдействие от държавата и Комитетът издава ново възвание за събиране на средства и активизира дейността си през 1927 година. Възванието е разпратено до всички съществуващи по това време тракийски дружества и до отделни по-изявени бежанци – тракийци, но и при този опит държавата не се отзовава. Делото си остава само в редиците на организираните вече в своя организация тракийци, но за съжаление, събраните средства и този път не са достатъчно. Идеята отново е преродена през 1953 година. Дядо ми Лефтер Мечев отново е в инициативния комитет с трите си дъщери – лелите ми Надя и Тонка , майка ми – Марчела, както и синовете му Руси и Георги, мои вуйчовци. От тогава и аз, макар и с детински ентусиазъм на тринадесетгодишно хлапе, се включих да помагам за Петрова нива. Тогава зад идеята застана твърдо община Малко Търново и държавата. Илия Петков – партиен и административен ръководител от общински и регионален ранг, оглавява новия инициативен комитет. Спомням си, че именно негова беше идеята наистина големия за времето си монумент да се изгради не с гранит, докаран някъде от България, а с местен варовиков камък от поречието на странджанската красавица река Велека. И на 17 август 1958 година с изключителна тържественост мемориалът бе открит от секретаря на Президиума на Народното събрание Минчо Минчев. Там беше и дядо ми Лефтер Мечев с цялото си семейство – дъщери, синове и внуци, всички дали по нещо от себе си, за да видят как се сбъдва голямата мечта а странджанските поборници. По-късно Съюза на тракийските дружества в България за 100 годишнината от въстанието въздигна на Петрова нива красивия храм-паметник “Света Петка”. Както мечтаеше и за това дядо Лефтер, в храма има изградена и костница.
Времето не може да изтрие спомена и преданията за тези славни времена и техните герои. Но се оказа, че може да нанесе сериозни повреди върху паметниците изградени от наследниците. С тревога посрещнах обезпокоителния сигнал на кмета на община Малко Търново Илиян Янчев в медиите, че паметникът на преображенци на Петрова нива се нуждае от спешен ремонт. Това ме подтикна да потърся и други наследници на преображенци от Странджа, за които бях убеден, че ще приемат тревогата на кмета и като своя пряка грижа. Споменавам първите, които без колебание се отзоваха на предложението ми. Те са доц. Тошо Митов и неговата очна клиника “Света Петка” от Варна; братята Ефтим и Данаил Вълчеви и техният братовчед Любомир Евтимов – наследници на войводата Дико Джелебов; посланик Георги Димитров – наследник на войводата Стоян Камилски… И ние, наследниците на дядо Лефтер, внесохме своята лепта. Цялата сума е преведена по сметка на Съюза на тракийските дружества в България, открита за всички желаещи.

ЗА ДЕЙНОСТТА МИ КАТО ТРАКИЙСКИ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ
Пролетта на 1990 г. донесе нови емоции. Съюзът на тракийските дружества в България, възстановил изцяло дейността си в началото на годината, реши да издигне кандидатурата ми за народен представител във Великото народно събрание. Началното предложение бе да се кандидатирам в Бургаски избирателен район по мажоритарната система. Това обаче създаде проблеми от чисто етичен характер. Ако приемех предложението, трябваше да се състезавам с проф. Александър Янков – мой колега и посланик от годините в САЩ и отделно от това, дългогодишен приятел на нашето семейство. Чисто прагматично, това можеше да доведе и до ненужно разделяне на гласове и победа за третия кандидат. Отказах.
Последва ново предложение – тракийски кандидат, но в листата на БСП.
По тази формула бях избран за народен представител в Седмото Велико народно събрание.
Пиша Ñ‚eзи странички, за да обесня защо основните ми приоритети като народен представител бяха проблемите на сигурността, на обществения ред, на гражданите с пагон и проблемите на наследниците на тракийските бежанци. Това беше мандата, с който бе издигната моята кандидатура от тракийци и от Легия «Раковски» и аз трябваше да го изпълнявам. Разбира се като гражданин и народен избраник вземах отношение и по много други въпроси. Но водещото остана това, което наистина познавах и можех да защитя като позиция. И съм горд, че подписах новата конституция на Република България с допълнение към името си – “Тракийски народен представител”.
В 7-то Велико народно събрание най-големият ми успех по тракийска линия бе, че успях към Закона за реституцията да вкарам член по силата на който държавата се задължава да изплати на тракийските бежанци и наследниците им задълженията си към тях във връзка с договора Моллов – Кафандарис. Много тракийци бяха обещетени за изоставеното имущество в Беломорска Тракия. Като тракийски депутат в 39-то народно събрание имам четири конкретни постижения по тракийска линия:
• В бюджета за 2003 година, в последния момент при второ четене, в допълнителните разпоредби успях да вкарам конкретна сума от 250 хиляди лева за благоустрояването на Петрова нива (път, ВиК, елснабдяване – нов трансформатор, ел табла и осветителни тела) във връзка с честването на 100 годишнината от Илинденско – Преображенското въстание.
• На два пъти Симеон трябваше да отговаря лично на питанията ми какво прави правителството за придвижване въпроса за дълга на Турция по Ангорския договор за бежанците и наследниците от Източна Тракия и Мала Азия
• След сериозна битка в пленарна зала успях да вкарам СТДБ в списъка на обществените организации, които получават финансова подкрепа от държавния бюджет.
• За първи път аз, като член на българска делегация водена от външния министър Соломон Паси, при посещение и среща с ръководството на турския Меджлис поставих въпроса за неизпълнените турски задължения по Ангорския договор и, че пътят на Турция към ЕС минава през изпълнението им.

ЗА НЯКОИ ХОРА
Създадох Български Евро Атлантически Разузнавателен Форум през 1993 г. под шеговитото лого “Шпиони от всички страни, обединявайте се!”, но отчитайки националния характер на тази дейност и на българската поговорка за “приятелството и сиренето”. Факт е, че БЕАРФ днес има Почетен борд, в който влизат двама шефове на руското разузнаване, двама – на американското, адмирал Пиер Лакост на френското, проф. ген. Мирослав Туджман – Хърватско, армейски генерал Бобков – руското контраразузнаване, и Руфина Филби – съпруга на “шпионина на ХХ век” Ким Филби.

ЗА НЯКОИ КНИГИ
Писането на книги не било мое призвание, но било моя мисия в анализа на съвременния свят. Така казва за мене един професионален писател, също тракиец. Така уж между другото написах следните книги:
“Човекът, когото познавах” и “Ким Филби – Разузнавача – Човека” (издадени и на английски, а понастоящем се готвят за печат в руско издателство); „Разузнаването” с участие на част от членовете на Почетния борд на БЕАРФ (издадена и на английски”; “Шпионажът като занаят”; “Разговори за разузнаването” – интервюта с 26 руски и 26 американски професионалисти;
Сега довършвам нова книга, нещо като “мемоарен роман”. Работното й заглавие е “Операциите, които събориха Стената и пратиха социализма в миналото … или в бъдещето…”