Какво са свършили авторите на „Официалния речник на българския книжовен език”?

. Под игото на речниците

Някога, през 1983 г., в един само „Правописен речник на съвременния български книжовен език” (т.е. речник, който нямаше нужда да се нарича нито нов, нито официален) преди думата богородичен, -чна беше написана думата Богородица; тогава в магазините трудно се намираше кафе и затова прилагателното кафеен, -ейна рядко се използваше, а кафяв беше даденият с курсив препоръчителен дублет за цвета, който тайно можеше да назоваваме и кафен (една неслучайна печатна грешка дори беше поставила пред последната дума думата кахър); държавната граница се пазеше строго, макар че от време на време някой часови на пост (даже Великият Съветски съюз – тогава имаше такова нещо, което на български май се пишеше така – не беше успял да наложи употребата на дублета часовой) пишеше писма до някоя своя съученичка от единайсети клас; глаголите имаха форми за две минали времена и за три причастия и ако някой, чието жилище се намираше близо до храм-паметника „Александър Невски”, окепазеше някого (истинското, не глаголното време беше такова), потърпевшият можеше да погледне в речника и да каже: ”Аз съм окепазен”.

В по-нови времена, след 2002 г., в словника на един „Нов правописен речник на българския език” вече нямаше и следа от главни букви (тогава в държавата изчезваха много неща), но преди страниците с реклами – като стомна пред кебап, като шкембе пред чорба и като храм пред паметник – бяха поместени 17 полезни и интересни приложения; вече имахме богородичен, богородичният, богородичния; богородична, богородично; богородични, но… нямахме Богородица; имахме прилагателните кафеен (който се отнася до кафе; кафеено дърво), кафен (предназначен за кафе; кафена чаша) и кафяв (представено уместно с всичките си форми и кой знае защо, с уточнението, че назовава цвят), но по политико-икономически и политикоикономически причини вече се бяха появили и нови цветове: кафявожълт, кафявозлатист, кафяворозов, кафявосив и кафявочервен, а тъй като България отдавна вече не беше във Варшавския договор, но още не беше член на НАТО, часовите и часовоите бдяха на различни постове; учениците вече учеха до дванайсети клас; вече промененият състав на живеещите в сърцето на София продължи да се променя (не само по горепосочените причини – просто някои не издържаха на напрежението да живеят между храм-паметника „Александър Невски” и храм паметника „Александър Невски” и трябваше да се преместят в квартал Младост), а понеже глаголите бяха дадени с още повече форми (вкл. за повелително наклонение) българинът получи нови възможности: освен да окепази някого, той вече можеше и да заповяда окепазяване, и (най-важното!) да се окепази, т.е. да окепази себе си (съответният глагол вече не беше невъзвращенец).
Днес виждаме, че на официалния прием в словника на един „Официален правописен речник” присъстват цели 3 главни букви – колкото да объркат катаджиите, които, понеже са научени да прилагат правилниците, досега си знаеха, че има т-образни кръстовища, а сега ще трябва да търсят новите Т-образни; Богородица пак я няма; прилагателните кафеен и кафен са там с по пет-шест форми, но без пояснение кое как се употребява; кафявожълтият, кафяворозовият, кафявосивият и кафявочервеният цвят са изчезнали в някоя маслиненочерна или масленочерна дупка, а на тяхно място са се появили нови цветови гами или комбинации: кафяво-жълт, кафяво-зелен, кафяво-розов, кафяво-сив и кафяво-червен; кафяви (форма, която не може да бъде намерена в словника, а сравнително често се бърка, ако вярваме на една естрадна песен) нотки можем да различим само в кафявозлатист(ото); някои от живеещите някога в квартал Младост вече живеят в квартал „Княжево”, като, докато са се премествали, предвидливо са си купили по един чифт кавички, за да оградят новия си адрес; десетокласницата от един клас снима с айподовете си въпросите от теста (или може би тест въпросите), които десетокласничката от съседния вижда на секундата, защото айпадите ѝ са онлайн, но и двете не знаят, че догодина всяка една от тях може да бъде само единайсетокласница, а по-догодина (дори и да не прочете „Под игото”) – само дванайсетокласница; часови и часовой отново са дублети, като формата часови отново е напечатана с наклонени букви, но вече е дадена в курсив… само дето това означава, че тя е дублетът, който не се препоръчва, защото някой НАТО генерал е изпратил SMS съобщение до US посолството и е препоръчал BG гражданите (хората с BG паспорти) да използват русизма часовой; глаголите имат само основна форма, а българинът повече няма да може нито да окепази някого, нито да се окепази, защото… такава дума няма.

II. За академично-академическите бисери

Да си призная, първото нещо, което проверих, след като в началото на 2012 година си купих книгата „Правопис и пунктуация на българския език”, беше дали според Института за български език (ИБЕ на БАН, както самият той непредпазливо се бе нарекъл на стр.63 в тази своя книга) „буквите дж и дз” продължават да „изразяват един звук (фонема)”. Успокоих се, когато видях, че това е било вярно само десет години и че вече дж и дз не са букви, а са буквосъчетания (каквито всъщност винаги са били). За момент се замислих за научната кариера на автора на цитираното (одобрено от съответния Научен съвет, одобрил съответния „Нов правописен речник на българския език”!) правило, но щом нагази в дълбокото, където дебнат полуслято написани думи, като думата член-кореспондент, мисълта ми повдигна гайтан-вежди, каза: ”Аx-леле!”, а после от очи-черешите ѝ потекоха брилянт-сълзи.
Обнадежден от настъпилата промяна във възгледите на Института обаче, аз бързо се освободих от сълзящата мисъл и се зачетох в книгата. Първо се впечатлих от очевидно доброто ѝ оформление, макар че не бях сигурен дали то е графично, или е графическо, а после и от някои недотам очевидни кусури, които полека-лека започнаха да се превръщат във въпроси.
Два от тези въпроси бяха жизненоважни.
Честно казано, първият е трябвало да си го задам много по-отдавна, но кой млад човек, ако Господ го е пощадил, мисли за болести? Днес и аз не съм млад, и болестите станаха много… Та попитах се какво щеше да се случи, ако ректорът на Медицинския университет четеше правописни речници… Сигурно, научил, че езиков консилиум от най-високо място (БАН) предписва преименуването на Катедрата по сърдечно-съдови болести в Катедра по сърдечносъдови болести, той щеше да е изпълнил рецептата и тогава…
Да живеят сърдечносъдовоболните и да му мислят всички останали кръвоносни съдове в сърдечно-съдовата система!
Вторият жизненоважен въпрос беше важен за живота ми по по-различен начин; той ме гледаше в упор и не спираше да (се) повтаря: „Мой човек, ти какво точно си завършил – „Българска филология” или българска филология?”.
Реших да се отърва поне от този въпрос, като потърся помощ, която според ценоразписа на ИБЕ струва само 10 имп./мин, но после си казах, че може би до излизането на дългоочаквания и дълго чакания от всички българи нов правописен речник (макар че само аз очаквах – смятам, че с основание – той да се казва „По-нов правописен речник”) някъде из коридорите на Института главните и малките букви ще разменят някоя дума с кавичките и може би… току-виж…
Сигурно вече се досещате какво проверих веднага след като през есента на 2012 г. си купих една дебела книга, озаглавена „Официален правописен речник на българския език” (и наричана по-надолу за краткост „Официалния”).
Сякаш някой бе чул въпроса, който не бях задал: вече и малките букви (стр. 46) даваха за пример точно българска филология, но…
Примерът специалност „Ландшафтна архитектура” си беше на старото място – този път на стр. 97, но пак преди следващото правило: Ако първата част от словосъчетанието (в случая това е т.нар. „категоризираща дума” специалност – бел. моя) липсва, кавичките се запазват.
И точно когато се бях засилил да засиля нанякъде въпроса, който явно щеше да продължава да ме измъчва, реших да попогледна тук-таме в словника (ако знаех, че вече думата тук-таме е анахронизъм и не е част от съвременния български език, щях да попогледна само тук-там).
С всяко следващо попоглеждане интересът ми се засилваше. И понеже имах интерес към, а не интерес от думите, когато вдигнех поглед от книгата и погледнех в огледалото, виждах едно заинтересувано лице. Но скоро заинтересованите от „Официалния” ми напомниха, че от десет години по закон между това лице и тях няма разлика.
Четох, четох и постепенно се увлякох. Ще кажете, че четенето на речници е шантава работа? Ще се съглася. Но ще добавя, че и истинската ми работа пада малко такава. И не защото понякога ми се налага внимателно и учтиво да обяснявам, че да наричаш учителите си „тъпаци”, е правилно само когато те не могат да те чуят (знаете може би – ученикова личност, интерактивност, тийнейджъри оценители, делегирани бюджети, рейтинги, портфолиа (какви думици само!), а защото ми се налага например да показвам на ученици книга, озаглавена „Нов правописен речник…”, а да им казвам, че това всъщност е стар правописен речник; защото ми се налага да им посочвам кои грешки са граматични и кои – правописни, а да знам, че ако някой ученик погледне не в тестовете за матурата, а в нормативния „Официален”, ще открие, че има правописни правила с граматичен характер, следователно и граматичноправописни (или правописнограматични?) грешки (добре че учениците никога няма да дадат трийсет и пет лева за такава книга, а и „следователното” не им е силната страна); защото ми се налага… но по-добре за четенето на учебници въобще да не отварям дума.
С времето въпросът, който ме мъчеше, постепенно отмести погледа си от моя милост, като първо промени лицето на глагола си, после му смени числото и представката, а накрая нà – превърна се в заглавие, което пази характера си на въпрос (!) и затова си пази въпросителния знак. Разбира се, по-досетливите вече са разбрали, че в новополучилото се въпросително заглавие глаголът „свършвам” е употребен със значението, с което го е употребил един герой на Алеко Константинов, когато пише: „Аз съм свършил по философията, господин Балкански!”.

И така, ако в края на 2012 и началото на 2013 година се бях изхитрил да пиша дневник (странно, думата пиша я няма в словника, сигурно са я махнали, за да освободят място за пишка), на много от страниците му може би щеше да пише: „Днес четох… (не, не вестници!) речници”. Жизненоважните въпроси, както стана ясно, останаха без отговор, но освен тях се появиха и други – и така да се каже, академични, и не толкоз таквиз (пардон). Тук, разбира се, не е мястото да бъдат задавани въпроси от първата група (за принципа на пълнотата и принципа на избирателността, за новата граматическа категория „(съществително) наименование” и свързаното с нея и все по-налагащото се в правописа (като някои „наложили се (…) думи”) може би разделно-слято писане и пр. Затова ще се опитам да поразсъждавам по един проблем, обединяващ въпросите от втората: проблема за възможностите за четене, когато човек трябва да мисли как да спазва писаните правила.
Започвам с възможностите за четене (интересна двусмислица).
Някога, преди компютърът да стане за всекиго (хоп, изпуснах един тъмен (ай-ай, и тъмен липсва в словника, нека да бъде тъмносиво-черен) архаизъм), та преди компютърът да стане нещо достъпно, нещо „като таквоз… като нищо”, и малко преди интернетът… – извинете, но въпреки неудобството се налага да припомня, че най-добрият начин да се провери дали едно наименование е (станало) българско съществително, е да му се постави определителен член (всеки, който се сеща за един друг глагол, да му тури пепел, защото вече няма такъв глагол) – та малко преди интернетът да направи възможен бързия и свободен достъп до всякаква информация, между страниците на новоизлезлите книги често намирахме един лист, на който бяха посочени някои от новооткритите грешки, че даже и виновниците за тях.
Днес вече това не се случва, но пък, от друга страна, ако някой идиот, който получава заплата, защото ограмотява BG гражданчета, реши например, че те заслужават безплатна среща с книжовната норма, той може да се помоли за овърдрафт (интересна работа, тази съвременнобългарска дума се пише по-различно от кросоувър, каквото и да е това нещо, паркирано на едно кросно разстояние от едно междуевропейско (!) или междубългарско кроскънтри); след като се увери, че вече може да изхарчи едни свое-чужди пари, въпросният индивид би могъл да си купи сканиращ принтер, да отдели време (идиотите не използват времето като неидиотите), да подпре (опа, пак се изпуснах) някъде някой взет назаем (от някого, който е имал на сърце да му го даде) или на лизинг ноутбук и… с малко усилия (защото може да уголеми буквите и запетайките) да открие например поне стотина-двеста досадни недоглеждания в някой новоизлязъл „Официален речник”. Повечето от тях, разбира се, ще са съвсем безобидни (освен ако гореописаният грешконамирач не е елховчанин сред елховчанините (!) или пък не е момчиловградчанин (!) от Момчилград). Но ако трябва да обяснява някому (добре де, на някого) например, че личното местоимение вие се пише с главна буква, когато изразява учтивост, а учените казват същото, но показват и друго (– Кои са вашите любими композитори? (стр. 95), или, не дай си боже, ако трябва да отговаря на въпроса кога, къде и защо се мести или изчезва шавливата буква ъ (издръжлив, но пък неиздържлив (?); до онзи ден (2002) мюзикъли, от онзи ден до вчера мюзикли, от вчера (докога?) отново мюзикъли), идиотът леко ще се пообърка и в нормалното му състояние ще може да го върнат само онези, които над четири хиляди пъти му напомнят, че съществителните от м.р., назоваващи лица, нямат бройна форма.
Най-после стигнах и до важния въпрос, който може би ще обясни на какво се дължи общата ми идейно-емоционална нагласа. Та питам се следното:
Не е ли време държавата на все по-оредяващите българскоговорещи (в „Официалния” такива няма – там има само един англоговорещ, един испаноговорещ и един немскоговорещ) не просто да казва (пишейки по гърба на „Официалния”) чрез автономния (си?) орган, че грамотността е задължително условие за успешно общуване и (за – доп. мое) добра професионална реализация (при това за всички, а не само за онези, които смятат, че това е вярно), а и да го покаже на дело, като престане да продава сътворените от този орган езикови правила, а ги направи свободнодостъпни? (Някой по-нормален идиот би поел (хм!) риска направо да се изцепи: „Качете речниците и правилата в мрежата, за да ги виждат всички, защото иначе ще го направя аз!”, а ако му отговорят, че това е огромен труд, той би рекъл на старобългарски: „По моему всуе се плашите”.)
Ако на учените, които понякога ни наричат носители на езика, бяха им направили сайт, в който те да са задължени да публикуват всичко, което има нормативен характер, те може би щяха да ни предупреждават за това, което ни чака, а „Официалният” щеше да ни е ощастливил първо във вид, в който на самите учени щеше да им бъде много по-лесно както да отстраняват (вкл. забелязаните от нас) грешки от всякакъв тип, така и периодично да допълват и словника, и някои поредици, за които ще стане дума по-долу. Ние пък от своя страна щяхме да сме научили новия правопис на числителното 40, щяхме да сме се зарадвали, че пустите хасковлии са станали хасковци, и щяхме да сме се трогнали от новината, че вече няма хомосексуалисти (но пък са се появили хомофили и хомофоби), без да е нужно да четем речника почти до края. Даже щяхме да можем да видим кои са и точно колко са новите думи и форми. (Мога да посоча броя им, но смята ми се и чете ми се не са единици от активния речников състав на днешния книжовен български език, каквато е ляга ми се). И ако после някой напишеше на гърба на книжния „Официален” нещо за близо 90 хиляди речникови единици, щяхме да се спогледаме (напук на нормотворците в 1 л. мн.ч., а не в 3 л. мн.ч.) и да се спобутаме (пак в първо лице), защото щяхме да знаем, че това е, да го речем меко, рекламно преувеличение (освен ако компютърът ми може да брои само до 70 хиляди). Може би щяхме да сме помолили за включване на повече глаголни форми, дори щяхме да сме предложили да ги изпратим (има ги в предишните речници); аз щях да съм попитал кое прилагателно име да съкратя, за да получа съкратеното прилагателно спа, какво ще стане, ако реша да членувам думата ипостас, и не е ли редно глаголът изналавям да застане след изнаизляза (е, може би щях да попитам и какво трябва да направя, ако поискам да извърша въпросните действия, особено действието изнаизлизане); щях да съм задал въпрос за разликата между лимоненожълтия и лимоновожълтия цвят, както и за разликата между едно корозийноустойчиво, едно корозионноустойчиво и едно корозоустойчиво нещо (още ми е пред очите впечатляващият троен дублет „калимавка и калимявка и килимявка”); щях да съм се поинтересувал дали ще съм приложил правилно правилото за разделно-слятото писане, ако моите обучаеми поискат да ме заведат на попфолкфест, а аз им откажа, защото не съм сигурен дали попфолк фестът, за който те говорят, е поп фолкфестът, за който аз мисля…

Втората част на поставения проблем е свързана вече с мисленето. Тя е малко по-сериозно-смешна, защото примерите са такива. А примерите за сложно мислене, породено от владеенето на езика – наспорил (опа, пак…) ги Господ.
Ето един забавен (по-горе стана дума за реклама): някаква фирма за кафе плаща на един кадифен глас периодично да съобщава, че няма да излъже, че това кафе е хубаво. И българската част от милионите жени, които всеки ден гледат турски сериали и използват самобръсначки върху тяхната (!) нежна кожа, се пита защо, аджеба, промотиращият промоутър просто не изпее, че кафето не струва.
Втори, по-малко забавен, но пък във връзка с темата (не се стърпях и отворих един гимназиален учебник по български език): „Благодарение на езика думите луна, слънце, дърво, птица назовават определени обекти от действителността, която познаваме”. (Да се чуди човек какво щяха да правят тези думи, ако не беше езикът!)
Трети (като сме почнали с учебниците, да погледнем и в „Литературите”, според две от които осмокласниците трябва да мислят, че Стамболов и Стамболийски са дублети). На едно място: „В този последен ден от живота си (23 юли 1942 – бел. моя) – между произнасянето на присъдата и изпълнението ѝ – поетът написва двете си последни творби – „Предсмъртно” и „Прощално”. На друго място: „Запазени са ръкописът на „Прощално” и първият куплет на „Борбата е безмилостно жестока”, датирани „април 1942” и писани в Дирекцията на полицията”. (Ако някой си помисли, че последните две изречения са писани от две различни професорки, ще сбърка.)
Защо обаче и някои от мислите, дело на тъй да се каже (макар че вече тъй не може да се пише), висшия езиков орган, правят така, щото човек може не само да се запита какво става със смисъла, но и да се зачуди как е могъл да пропусне откриването на Института за/по квантова логика, който може би е отменил правилото за изключеното трето.
(Дали пък новата дума м-сервиз (как ли звучи не наум, а на глас?) не назовава някакъв нов вид сервиз, в който поправят мисли?)
Пример? Моля.
Отместваме поглед от стр. 40 на „Официалния”, където ни предупреждават, че към собствените имена спадат някои културноисторически периоди (?), към следващата страница и разбираме, че трябва да пишем с главна буква „имената на следните културно-исторически периоди: Античност, Възраждане, Просвещение, Ренесанс, Реформация, Романтизъм, Средновековие”. Друго правило (стр. 45) изисква да пишем с малка буква „названията на архитектурни стилове и стилове в изкуството”. От своя(та) страна специалистите по литература пък пишат учебници, които, в редките моменти на просто и ясно говорене, казват на учениците: „Романтизмът е художествено направление и стил в литературата и изкуството през първата половина на ХIХ век”. И (нормалният?) човек си казва: „Или учените не се четат един другиго (ама че нахални старовремски винителни форми!), или ИБЕ не знае, че има Институт за литература, т.е. проблемът е междуведомствен (слава богу, вече можем да избираме кои срички на тази дума да оставим „извън (!) ударение”), или аз съм изостанал в развитието си, защото се опитвам да мисля логично, а не диалектично”.
Пример от друг тип – който показва и един от похватите, използвани за обогатяване (Словник, отвори се!):
гларус1; гларуси, (двама и т.н.) гларуси (лице)
гларус2; гларуси, (два и т.н.) гларуса (нелице)
овен1; овни, (двама и т.н.) овни (лице)
овен2; овни, (два и т.н.) овена (нелице)
песоглавец1; песоглавци, (два и т.н.) песоглавеца (нелице)
песоглавец2; песоглавци, (два и т.н.) песоглавци (лице).
(Представям си един любознателен чужденец, който поназнайва български (знае какво е лице) и бърза да провери как се пише думата, за която току-що е разбрал, че назовава току-що видяното от него виторого животно, което издава впечатляващи, но все пак нечленоразделни звуци.)
За мислещия (нормално?) човек едно нещо не може едновременно да е и гларус, и лице или и овен, и лице. Но понеже човекът в случая съм аз, започвам да мисля диалектично, т.е. диалектически правилно, т.е. удвоявам се, и чувам как едното ми аз (идиотът) обвинява другото за пропуските му в знанията за света, като при това, сякаш то още е в казармата, се обръща към него с „гларус”. А второто (всъщност по-образованото, което можем да наречем с вече преправеното на съществително Паисиево прилагателно юрод) отначало си прави оглушки (за съвременните българи: това означава да се правиш, че не чуваш), но после прекъсва първото, като тропа с крака, говори нещо за тропи и започва да търси формите двама кинжали, двама чукундури, двама задници (в „Новия” за педал изрично беше посочено, че е предмет, както тук за сухар е пояснено, че е храна) и т.н., но и двете ми аз, непонятно как, едновременно си спомнят, че ако лицата с кучешки глави са две, това са не два, а двама песоглавци…
Бедните ми аз!
Търсенето на гореспоменатите форми в по-горе споменатия (за малко да напиша по-гореспоменатия) словник, разбира се, е безуспешно, но живот и здраве, може би в следващия („По-официален”?) правописен речник…
Ето още два примера за разминаване между блян (да речем, фантазираш за формите във и със) и действителност (а пишеш: Удвояване на предлозите в и с):
Стр. 66: Отрицателните частици не и ни се пишат слято или разделно със следващата дума. (Може би слято със и отделно от… а всъщност има ли трета възможност? Има, разбира се, и тя е описана малко след основополагащата норма.)
Стр. 28: Тяхната (на формите на възвратното притежателно местоимение, но едновременно и на двете ли? – бел. моя) употреба е задължителна, когато е необходимо да се означи, че нещо е притежание на подлога в изречението, а подлогът в изречението не е нито говорещият, нито слушащият. (Иди и обяснявай после на подрастващите, че подлогът е част на изречението и „предмет на мисълта”. А ако пътьом (на стр. 143 – 144) прочетеш, че в „Официалния” прилагателните имена (…) са представени само с основната си форма, а числителни имена и местоименията са представени с всичките им форми, в ума ти като след изстрел със съществителното (!) дум-дум се случва – наложилата се дума? – краш.)

Преходът към третата част на проблема (ако сте забравили, ставаше дума за писаните правила) се получи неочаквано плавен. Темата за нормите и тяхното тълкуване не е преставала да бъде актуална у нас (сещам се за едно тълкувание на една норма, което спокойно можеше да подари на един лъв не корона, а например сърп и чук). При това най-често първото нещо, което се казва, когато някъде (например в необятната образователна сфера) нещо не върви, е: „Необходими са правила (ако може, ясни и нови)”. Но как да изглеждат пустите правила, когато искаш те да направят така, че хем да се задържи ученикът в училище с цената на всичко, хем той да е мотивиран, хем качеството на образованието да се повиши; хем да има ред, хем да няма наказания; хем да се пишат оценки, хем да се води равноправен диалог…
А каква е връзката на въпроса с „Официалния”?
Според мен съвсем пряка, ако си спомним въпроса, който продължава да ме мъчи.
Тя става очевидна и когато на стр. 48 внезапно открием, че с главна или малка буква (аз не се сещам за средна – бел. моя) започват названията на елементите в диаграми, хистограми и изображения.
Или ако например прочетем едно правило (131.3.3.1. Ако в изречение от пряката реч е вмъкнат пояснителен израз в позиция, където е необходима запетая, запетаята се прехвърля след пояснителния израз (преди тирето) и веднага след това прочетем … следващото (Допуска се да не се пише запетаята, уговорена (!) в т. 131.3.3.1).
Това допуска се е само едно от шестнайсетте (някои от условията за допуск, когато въобще са посочени такива, нека да тежат на съвестта на допускащите).
Или (стр. 60): Когато като подчинена основа е използвана буква, сложната дума се пише полуслято (а буквата обикновено (!) е главна).
Или десет правила, които се оправдават с някаква традиция.
Или многото правила, които дават примери с поредица от изрази, завършваща с и под. или и др., като две от тези правила са отрицателни изречения (т.е. искат да определят кога не се прави нещо), а едно, освен че принадлежи на множеството, адресирано към типолози (правила, съдържащи израза от типа) … впрочем вижте сами:
Когато въвеждащият текст (основата на задачата) съдържа израз за отрицание от типа НЕВЯРНО, НЕ Е, НЯМА и под., той се изписва с главни букви, за да осигури еднозначното възприемане на условието на задачата.
И пример: В кое от изреченията НЕ е допусната правописна грешка?

Втората част на съчинението ми започна с признание, с признание и ще завърши.
Аз знам, че гневът заслепява. Така че няма да се учудя, ако утре-вдругиден (ето нà – пак) видя, че в заслепението си нещо съм оплескал (имаше някога такава дума). Но тъй като моят гняв отдавна не може да припари на работното ми място (там с възрастта все по-често идва отчаянието), понякога успява да ме свари неподготвен другаде. И в определени моменти ми е трудно да се справя с него.
Ако речникарите нормотворци се почувстват оклеветени от написаното тук, то аз в своя защита и опитвайки се да намеря приложение на едно тяхно словосъчетание, бих им казал на всеслушание:
Простете ми! Вие сте невинно оклеветени.
(Готов съм да платя глоба за грешното изписване на завчерашната дума всеуслишание, която по пътя през годините от премного ослушване се е превърнала в дублета всеослушание/всеуслушание.)
Но как да не се гневиш, и то шумно (нищо че и тази дума вече е в историята), когато виждаш, че родината е зарязала в миналото хилядолетие един коскоджамити Институт, като го е оставила без поддръжка (кога ли и съпорт ще стане наложила се дума?), и той, закрит за свободен достъп, продължава да е принуден да ни продава кога нови, кога официални, но винаги защитени от едно монополно право правила.
Прочее какво са свършили авторите на „Официалния речник на българския книжовен език”?

/Бел. ред – авторът е учител по български език и литература в ГРЕ „Г.С. Раковски“ в Бургас/