Цената на демокрацията

Демокрацията е скъпо удоволствие, обичат да напомнят политиците. А колко точно е скъпа, най-добре си проличава след избори. При това в буквалния смисъл. Цената на родната демокрация днес е на ниво 12 лева на електорална единица. За една година. Защото точно толкова лева получават партиите от всеки глас в тяхна подкрепа.
Но да бъдем конкретни. Резултатите от вота в Бургаска област показват, че двете „големи“ парламентарни партии ще получат съответно 804 хиляди и 552 хиляди лева годишна субсидия.
276 хиляди и 96 хиляди съответно ще е „заработката“ на другите две членки на Народното събрание. Забележете – само от гласоподавателите във Втори многомандатен Бургаски район.

Впрочем, още шест партии ще получат субсидия от парите на бургаските избиратели. Нищо, че не са стигнали до парламента, а просто са преминали финансовата бариера от 1 процент. За илюстрация – една известна фронтова партия ще получи 216 хиляди, една българо-гражданска – 57 хиляди, една лидерска – 48 хиляди, други три – общо 68 хиляди.
В съвкупност всичките десет формации очакват едни 2 милиона 118 хиляди лева.
Но за въпросните партии може да се каже, че са на загуба или поне с нереализирана печалба. Защото в Бургаско почти 45 процента от местния електорат не припозна нито един политически субект за своя кауза и не посети тъмните стаички. В чисто материален план 1 милион 944 хиляди лева няма да влязат в партийните каси, което пък си е чиста печалба за данъкоплатците.
В национален план нещата изглеждат така – за четири години, колкото е един парламентарен мандат, от парите на данъкоплатците ще бъдат заделени над 150 милиона за субсидиране на десет политически партии. Направо си е жив късмет, че прокуратурата спря едни 350 хиляди бюлетини, които потенциално можеха да прибавят още около 17 милиона.
Да, смисълът на субсидията е партиите да могат да осъществяват дейността си, без да са зависими от корпоративни лобисти. Но е ненормално партийният живот да е по-доходоносен от стопанския и партиите да трупат депозити в банките. Нормалното би било да има, примерно, горна граница на субсидията, подобно на тавана при пенсиите. И не само нормално, но и справедливо.
Става дума за онази справедливост, която е в такъв недостиг в обществото. И въпросът с партийните субсидии е само част от така очакваната промяна във философията и практиката на управлението.