Тайнствените тайни служби

Според традиционното разделение, което, разбира се, не важи за всички държави, тайните служби могат да се групират в три главни сегмента на труд и отговорност. Първо – класическото външно разузнаване, което чрез тайна дейност зад граница набавя за своята държава политически (а понякога и икономически) изгоди и я предпазва от евентуални опасности. Второ – вътрешните тайни служби, чиито задачи напоследък се превръщат във все по-широко разтворено ветрило: от опазването на конституционния ред, през контраразузнаването, та чак до борбата срещу организираната престъпност. И трето – охранителните служби, които се грижат за сигурността на местните политически личности и на чуждестранни гости.

На кого се подчиняват тайните служби?

Това схематично обяснение цели да внесе малко ред в обърканата дискусия. Ето защо прескачам многобройните други „филизи” на тайните служби. Изцяло оставям настрана военното контраразузнаване, подминавам и все по-специализираните служби и агенции, каквито има особено много в САЩ: за електронен шпионаж, за борба срещу наркопрестъпността, срещу международните трафици и срещу какво ли не още. Сърцевината на този толкова набъбнал плод на националните държави може да се постави под лупата на няколко въпроса, които са изцяло валидни и за българската дискусия:
Как да се разграничат, недвусмислено и окончателно, дейностите на отделните служби? Какво е взаимодействието им с другите държавни органи – и най-вече с прокуратурата и полицията? Къде свършват информационните им задължения и къде започват (ако изобщо започват) оперативните им правомощия? На кого се подчиняват службите и на каква прозрачност подлежат те?

Кой контролира тайните служби?

Ð’ България тези въпроси или остават без ясен отговор, или пък предизвикват непрестанни сблъсъци и борби за надмощие. Ако започнем от външното разузнаване (НРС), което разполага с най-малък бюджет и по традиция винаги остава извън полезрението на обществената дискусия – дали пък неговата мисия вече не е анахронизъм, след като България членува в НАТО и ЕС?
Ð’ по-старите демокрации отдавна се говори, че външното разузнаване (което така или иначе набавя над 80% от информациите се от Ñ‚.нар. „открити източници”) всъщност постепенно се развива в нещо като информационен отдел към правителството – една идея, която е много подходяща за България. И естествено външното разузнаване на една демократична държава не бива да има оперативни правомощия – нищо, че това изискване непрекъснато се нарушава от големи разузнавателни централи като ЦРУ, например.
Оперативни правомощия, според мен, не бива да имат и другите традиционни тайни служби. Защитата на конституционния ред, контраразузнаването и борбата срещу организираната престъпност също са дейности, главно свързани с информация. Съответните служби могат да работят като агенции към правителството, но единствено и само под контрола на парламентарно-обществена комисия, а ръководителите им да се избират от Народното събрание. Когато техните информации налагат да се предприемат оперативни мерки, то на ход ще бъдат вече прокуратурата и съответните полицейски звена.

Политико-финансовите игри около службите

Ð’ българската дискусия за тайните служби на повърхността винаги избива политическият аспект, тоест – възможността те да бъдат инструментализирани за политически цели. Ð’ улегналите демокрации тайните служби отдавна вече са ефикасно изолирани от политиката. Всичките български „гейтове” от последните години, скандалите около подслушвания и проследявания, неясната граница между внедряване на агенти и сътрудничество с нелегални структури, а в крайна сметка и парите, които на светло или на тъмно се вливат в службите – целият този комплекс може да се реши с обща политическа воля, а не с разделени политичеки интереси. Това е главната задача на българските законодатели, на изпълнителната власт и на президента: да очертаят ясно компетенциите и отговорностите, да осигурят прозрачност и контрол и да пресушат изцяло блатото на политико-финансовите игри около службите.

Дойче веле