Преходът като легитимация на грабежа

…България е в невиждана икономическа, политическа, оциална и морална криза. За тези години страната понесе заryби, надхвърлящи последиците от която и да е водена от нея война.

Безработицата, хаосът и мизерията са всеобщи. Изоставени или разграбени са стотици работещи преди това предприятия и селски стопанства. Брутният вътрешен продукт на страната е спаднал почти наполовина от равнището си през 1989 година. Външната и вътрешната зaдльжнялост растат непрекъснато. Корупцията и престъпността са с нечувани размери. Съсипани са системите на образованието и здравеопазването. Над седемстотин хиляди души – предимно млади хора – са напуснали страната (за сведение през Първата световна война България дава 180 хиляди жертви). Пенсионерите са обречени на жалко и мизерно съществуване. Демографският срив, поставил ни на първо място в света по отрицателен естествен прираст, вече заплашва съществуването на българската нация.
Всъщност какво се случи и защо вместо желаната от всички промяна, свързана с надеждата за по-добър живот и обществен и личен просперитет, българското общество се оказа на прага на своето самоунищожение. Ако това наистина е “преход”, както се мъчат да ни убедят политици и теоретици, може ли той да бъде дефиниран като такъв, какви са неговите същност и специфика, какви са смисълът и посоките му, има ли той някакви граници?

Представата за прехода

Преходът е нормативно понятие. Ако същността му е промяната, а негово съдържание – движението към демокрация и пазарна икономика, то резултатът би бил връщане към състоянието отпреди 9. IX. 1944 г. Ð’ такъв случай възстановяването на частната собственост и многопартийната система слагат край на прехода – един мащабен социален наратив с идеологическа, политическа, икономическа и морална обосновка, в който фабулата разкрива последователността и етапите на “преминаването”,а сюжетът – неговото съдържание.
На тази основа се гради и логиката на неговите законодатели. Ð’ сферата на икономиката тя създаде реституционните закони – от възстановяването на собствеността върху земеделските земи и едрата градска собственост, до предстоящото връщане на горите. Ð’ сферата на политиката същата логика доведе до възстановяване (поне по име) на част от съществувалите преди 9. !Ð¥. 1944 г. политически партии. Внушението е, че процесът представлява “нормализация” и цели превръщането на България в “нормална държава” , както се изразяваше един от нейните бивши министър- председатели.
За ежедневното съзнание промените в страната са предизвикани от рухването (или колапса) на социализма като икономическа и политическа система. Изоставането в надпреварата с капитализма доведе до загубата на легитимност на комунистическото общество. Преходът трябваше да реши проблема както с неефективността на социалистическата планова икономика,така и с тоталитарната политическа практика.
Формулирането и систематичното обосноваване на тази задача роди “идеологията на прехода”. Наукообразното мислене сътвори мита “държави или общества в преход” – предмет на множество публикации. Целта на тази проблематика бе легитимирането на новия обществен ред.

Идеологическият образ на промените

Идеологията изпълнява строго определени функции в обществото. Най-важната от тях е мобилизирането му в името на ясно декларирани обществени цели и задачи. Те се формулират от политически елит и изразяват неговите интереси. Тъй като тези интереси не винаги съвпадат с интересите на обществото, възниква потребността от идеология. Нейната роля е опосредстваща и интерпретативна. Тя е сбор от вярвания и фантазми, формулирани и обосновани систематично. Зад реториката й обикновено остават скрити реалните процеси. В този смисъл нейната роля е манипулативна. Обществената мобилизация става за сметка на достоверността. Това е начинът, по който елитът легитимира пред обществото тясноегоистичните си интереси, представяйки ги като обществено-значими и съвпадащи с интересите на обществото като цяло.
Идеологията на прехода трябваше да обоснове както неговата необходимост, така също целите, средствата и етапите на неговото осъществяване. Тя определи също обществените позиции на политическите групи в него. Нормативните й превъплъщения създадоха поредица от понятия, някои от които като “смяна на системата”, “социална трансформация”, “реформи”, “преход”, бяха с претенциите за дескриптивна (ценностно­неутрална) и научна конотация, докато други – като “комунизмът си отива”, “времето е наше”, “нежна революция” и пр. бяха по­скоро лозунги с богато смислово, експресивно-интерпретативно
и ценностно натоварено значение. Легитимността на прехода бе вярата, че тези промени са израз на общата воля и съгласието нахората. Ð’ действителност легитимирането на новия обществен ред се превърна в легитимиране на политическия елит, “нагър
бил” се с неговото осъществяване.

“Кръглата маса” и политическият елит

Обикновено за начало на “прехода” се приема “Кръглата маса”. Но тя и вътрешно-партийният преврат от 1989 година са сред най-големите манипулации на обществото. Ð’ действителност “Кръглата маса” слага край на първия етап от един грижливо подготвян и отдавна започнал процес. Смисълът му е постепенната диверсификация на тоталната принудителна, идеологическа, политическа и икономическа власт на комунистическата
партия. Формите, в които се изпълнява този план, са различни – “социализъм с човешко лице”, “гласност”, “перестройка”, “самоуправление”, “раздържавяване” … Задачата е не толкова оттегляне на комунистите от властта, а създаване на подобие на политически и икономически плурализъм, които да оправдаят постепенното прехвърляне на икономическите ресурси в ръцете на господстващия партиен елит под някаква форма на частна собственост.
Този процес е общ за всички страни от бившия “социалистически лагер”. Той започва след 1982-84 година с износа зад граница на огромна маса от капитали под контрола на най -мощните структури на принудителната власт – секретните служби – и достига своя връх по времето 1989-1991 г. Този период се характеризира с трескавото търсене на форми, начини и средства за легитимация на управляващия комунистически елит както вътре, така и извън страните, а така също с опити за легализация на вече заграбените финансови и икономически ресурси. За успешното протичане на този процес в бившите социалистически
страни се разиграха различни, включително и кървави, сценарии. Под натиска на събитията у нас бе избран пътят на вътрешнопартийния преврат. Пародийният характер на “революцията” от 10 ноември 1989 година подхрани надеждите на бившата комунистическа партия за сполучлива политическа и социална мимикрия. Но общественото недоволство беше достигнало трудна за овладяване степен. Така “Кръглата маса” се оказа единствения
възможен начин както за канализиране на това недоволство, така и за легитимиране на бившата комунистическа партия.
Всъщност “Кръглата маса” се вписва в процеса на контролирания “преход” в България. Целта й бе не да постигне консенсус за посоките и етапите на реформите, а да легитимира политичecкитe участници в нея. По този начин комунистическата партия получи нужната й отсрочка във времето и възможността за контрол върху формирането на политическите си “противници”.
Така “опозицията” от Кръглата маса се оказа съучастник на комунистите. Като застана до тях, тя даде възможност за “втори” живот на партията, която един път чрез национализацията и втори път – чрез “приватизацията”, ограби България в годините на своето управление. Грабежът можеше да продължи.

Превръщането на партиите в клиентилистки организации

Една от най-големите илюзии на Ñ‚. нар. преход е, че от двете страни на Кръглата маса и структурираното вследствие на нея политическо пространство стояха две противоположни по своите обективни интереси групи: тези за “промяната” и тези на “реставрацията”, Ñ‚. е. “за” и “против” реформите. Тази илюзия, изкуствено поддържана години наред чрез поляризацията на обществото по линията “комунизъм – антикомунизъм”, е една от
основните причини за неосъществяването на реформите. В действителност политическото пространство бе стурктурирано под диктата на принципно различни обстоятелства. На
практика отношението и на двете групи към властта, независимо от цвета им, бе мотивирано от едни и същи подбуди. Това, което определяше обективните интереси на всички стремящи се към властта политически групи бе апетитът към огромната държавна собственост. Ð’ своята същност тя е овеществен труд на няколко поколения българи. Затова проблемът за “справедливото” й разпределение беше водещ в спора за избора на модела на нейната приватизация. Тук бе най-острият “идеологически” сблъсък между БСП и СДС. Истинският въпрос обаче беше не дали, а кой и как да я “приватизира”.
За да извършат това в своя полза двете основни политически сили – БСП и СДС – се нуждаеха от време: БСП за да легализира вече заграбените средства, с които да участва в приватизацията, а СДС (и стоящите зад него предимно реституционни интереси) – за да натрупа необходимите средства и за да легитимира присъствието си на политическата сцена. Тази отсрочка доведе до “източване” на предприятията, банките и спестяванията на населението. Забавянето на приватизацията провали прехода. Еднозначното отношение на БСП и СДС към властта като заемане на привилегировани позиции към държавната собственост ги превърна в специфични формирования. Организирани предимно на “биографичен” принцип, те по-скоро наподобяват политически “фамилии”, отколкото програмно структурирани политически представителства. Властовите позиции са подчинени на корпоративни и лични интереси, а властта се разглежда като средство за тяхното обслужване. Ротацията във властта губи политически смисъл и придобива характера на смяна на “семейни” кръгове.
Така замяната на “приятелският кръг” на Виденов с “братовчедите” на Костов (по ирония това са термини, използвани от самите Ж. Виденов и И. Костов) в политическо отношение не значи нищо. Тя има стойност единствено в позициите към властта като средство за обслужване на тясно-егоистични корпоративни и лични интереси.
Тази особеност на двете основни политически партии в България наложи клиентилистките нагласи в обществото. Участието в политическия живот и партийното членство са своеобразна индулгенция за лични очаквания от властта. В това си качество БСП и СДС са партии близнаци, чиито общи интереси, постулирани още с консенсуса на Кръглата маса и впоследствие институционализирани в Конституцията и избирателния закон, са в
запазване на биполярната политическа система като взаимно гарантиран достъп до властта.

Криза в легитимността на политическия елит

След голямата криза от края на 1996 и началото на 1997 година президентът Петър Стоянов заяви, че на страната е нужен “нов обществен договор”. Голямата заблуда в този призив про
изтичаше от илюзията, че между БСП и СДС има принципна разлика в отношението към реформите. Провалът на управлението на БСП всъщност легитимира идването на власт на СДС и така потвърди порочността на утвърдилата се партийна структура в страната.
Според класическото схващане за обществения договор една политическа власт е легитимна само дотолкова и докато изразява волята и съгласието на подчинените на тази власт. Хората се обединяват и подчиняват на една власт за да установят общите принципи, правила и норми на граждански ред и държавност.
Тъй като по определение стремежът на хората е да живеят добре, то в името на тази цел те делегират своите права на дадено политическо представителство. Това прехвърляне на права е израз на съгласие и добра воля. Именно свободно изразеното съгласие и общата воля определят легитимността на политическата власт.
Модерната теория за обществения договор възприема тази философска традиция на съгласието и общата воля като морално оправдание и легитимиране на политическата власт, в която задълженията и властта произтичат от първоначалната свобода на избора и отговорността на отделния индивид като морална първопричина за преотстъпването на правата. Тълкуването на съгласието като израз и форма на приемане на задължения, произтичащи от постигнатите договорености, очертава моралните характеристики на обществения договор.
Моралът е начин за легитимиране на властта, а политиката – средството за нейното постигане. Ето защо моралът е истинският барометър за правотата на едно или друго управление. Отъждествяването на властта с правата, а не със задълженията на управляващите, взривява обществения договор. Партия, загубила моралните си основания, губи правото да управлява. След БСП това сполетя и СДС, което беше неизбежно, както заради добре познатите със своя произход, морал, интелектуални и професионални качества политическите лица, ангажирали се с процеса на “реформите”, така и поради същността и характера на самата партия.
На България наистина е нужен “нов обществен договор”. Но не с морално провалили се политически партии и лица. Ð’ този договор политиката и моралът трябва да намерят взаимната точка на пресичане в постигане на легитимността на властта като израз на общата воля и съгласие между управляващи и управлявани за целите и посоките на взаимно поетите ангажименти.
Докато съществува разминаване между моралните цели на политиката и морала на политиците, разбиращи политиката единствено като форма и средство за постигането на определени корпоративни интереси, обществено-политическият живот в страната ще бъде тласкан от едно към друго управление не по законите на “правилната”, което значи “добрата”, политика, а по байганьовското “и едните и другите са маскари”; а мястото
и ролята на моралните аргументи ще се определя само от това, дали страната е пред избори или след тях.
/със съкращения/

Текстът е написан през 1999 г. по повод десетата годишнина от 11 ноември 1989 г.
Предлага се на вниманието на читателите заради непреходната си актуалност