За кого виха сирените?

В деня на шегата – 1 април – в повечето големи градове на страната сирените на гражданска защита виха тревожно. Профилактично. Е, от няколко години те не само вият, но и говорят разни неща. В смисъл гласово предупреждават за назряваща опасност – била тя въздушно нападение, радиоактивно, бактериологическо или химическо замърсяване, наводнение. /За цените нищо не казват, ама това е друг въпрос./
Ð’ случая бе оттрениран –  цитираме – «националният сигнал за тревога». Ами получи се! Ð’ смисъл, чу се ясно и високо, надлъж и нашир. Дотук добре.
Въпросът е какво става, след като сирените завият? Не при техническите проби, естествено, а в реална обстановка. Как ще реагираме тогава, когато настина ни грози опасност?

Въпросът не е труден. Труден е отговорът му. Най-краткият вариант е “Дявол знае…”
Лошото е, че този отговор важи за поне 90 процента от целокупното население, подлежащо на извествяне, ако използваме професионалния жаргон. Защото колко от нас са наясно, къде точно в техния град са разположени противобомбените скривалища, ако ги има? Знаем ли къде можем да се укрием в случай на радиационна опасност? Какво да правим при химическо или – да не дава господ! – бактериологическо замърсяване?
Хайде, с наводненията нещата изглеждат по-прости – стоиш на по-висок етаж, респективно баир, и толкова…., ако не си на японското крайбрежие, естествено. Ами в останалите случаи?
За съжаление, този тип  познания не са безусловни рефлекси. /Може би след години, преживени във война, стават такива, но случаят е различен./ Т.е. трябва да ги получиш от някъде/някого. Абсолютно нездрав оптимизъм си е да вярваме, че час-два по темата в горните класове на гимназията могат да насадят в съзнанието за цял живот животоспасяващите сведения.
Затова и някак си с умиление по-възрастните си спомнят за кипящата преди десетилетия отечественофронтовска /не по Карбовски, сакън!/ деятелност, насочена към опазването живота и здравето на социалистическия труженик в условията на вражеско нападение или крупна производствена авария. Каквато, впрочем, имаше преди около четвърт век край Бургас, когато взрив в нефтокомбинатска инсталация изпрати облаци хлор /нелетлив газ, който буквално се търкаля по повърхността/ към един от градските райони.
Та по същото това време активисти на кварталните ОФ организации редовно разнасяха по домовете спретнати малки брошурки /формат А16 за любознателните/, в които подробно се обясняваше, как трудещите се следва да реагират при различните опасности. При това съвсем подробно и – най-важното! –  конкретни: за съответния квартал или махала в брошурките бяха посочени близките скривалища от различен тип.
Наръчник от детайлно описваше и Ñ‚.нар. бойна готовност. За младите поколения ще посочим, че това е картонена кутия  – най-често от обувки – , в която има марлени маски за уста, кибрит, свещи , комплект задължителни лекарствени медикаменти, както и комплект незадължителни – според болестите на притежателите й. След като биваше комплектована, кутията задължително трябваше да се обвие  в плътен бархет и да се зашие, за да не стане нещо непредвидено с нея.
Инструкциите вменяваха въпросната “бойна готовност” да е на леснодостъпно място в жилището, най-добре някъде в антрето. Дебело беше подчертан и списъкът на документите, които дори под угрозата да те застигнат проникваща радиация, трипер и ударна вълна едновременно, беше длъжен да отнесеш със себе си в скривалището – главно лични тапии, като паспорт, партийни или комсомолски членски книжки, шофьорски такива и кръщелни свидетелства /тогава “Акт за раждане”/, както и по-второстепенни документи, като нотариални актове, дипломи, удостоверения, сертификати и пр. /Здравните книжки още не бяха изобретени тогава, а трудовите такива се съхраняваха в “Личен състав” на предприятието – работодател/…
Това, разбира се, са спомени. Сегашната “Гражданска защита” от Министерство на бедствията и авариите стана отдел от Министерство на вътрешните работи. Видимата част от работата й е да реже падналите при буря дървета, за да не запречват улиците, да изпомпва водата от наводнени при проливни дъждове мазета и да вадят от дъното на язовирите рибари удавници.
Невидимата част от работата й…. никой не я е виждал. Естествено, нали е невидима!
Накратко казано, брошурки няма. Подозира се, че малцината останали “граждански защитници” редовно почистват противобомбените убежища от паяци и презервативи на неоторозирано проникнали в скривалищата тийнейджъри. Запознати казват, че редовно се проверявали и въздуховодите към въпросните убежища, а предназначените за укрилите се при въздушна и пр. опасност пейки били байцвани. В цвят на светъл махагон.
И всичко това е прекрасно! Вдъхновяващо и жизнеутвърждаващо!
Лошото е, че продължава да виси отговорът на въпроса “А какво правим, когато сирените завият?”
За сметка на това пък, съвсем ясен е отговорът на въпроса в заглавието – сирените виха, за да бъдат спокойни чиновниците! Сега те ще попълнят съответните чек листи, ще отчетат надлежно функциониране на съответните технически устройства за известяване на населението, наричано галено “електорат”, след което чинно ще изчакат да изминат следващите шест месеца, за да повторят упражнението…
Прекрасният руски писател Виктор Конецки беше описал в един свой разказ, как втори помощник пита капитана на кораба защо всеки ден се попълва толкова много документация. “Барото” отговаря – “Началството обича да му е чист задникът.Колкото повече хартия, толкова по-чист задник.”