Един-Резилен-Президент

Когато държавен глава на една страна бъде удостоен с аудиенция при Нейно величество английската кралица, а след това погазвайки де що има дипломатически протокол се прояви като махленска клюкарка – пък и със склонност към хиперболизация – това може да предизвика иронични усмивки. Толкова може човекът, такава му е експертизата. Толкова са в час и съветниците му, за които след Скалистите планини – или добро, още по-добре – нищо.
Но когато държавен глава на една страна се среща тайно с изпълнителен директор на компания, която пък има неуредени сметки със същата държава и от тук произтича рязка промяна в отношението на боса към българските претенции спрямо фирмата му в стил „Няма да платим! – това излиза от рамките на допустимата за един президент некомпетентност.
Така очевидна дори за господин Шишковиц, че той упорито отказва да признае за срещата.

Но дали говорим единствено за политическа несъстоятелност, некадърност, липса на политически усет за ситуацията и позицията, в която президентът е поставен от Конституцията – „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения”, или за нещо, което граничи с престъпно поведение, близко до понятието „държавна измяна”.

От нощта на изборите Пленвелиев демонстрира, че гласоподавателите са заложили на грешния кон. За всички бе очевидно, че на „Дондуков” 2 за пет (вече е под въпрос – дали?) години влиза човек, който вместо президент на всички българи, ще бъде проводник на интересите на партията-майка. И невербалните знаци – подръпването на ушèто, и откровеното – „ще ми топлиш стола”, подадени от Борисов заличиха всякакво съмнение, че Плевнелиев е много далеч от възможността да се еманципира от ГЕРБ. И – вероятно – дори от желанието да се опита.

Сега обаче се оказва, че зависимостта му от партийната централа е най-малкият му кусур. Явно другите му обвързаности са по-съществени.

Първото доказателство за вярност към волята на партията не закъсняха. Още през пролетта и размирното лято на 2013 той подкрепи уличните протести и опитите за сваляне под натиск на легитимното правителство. Нещо повече, без да дочака и месец от конституирането на кабинета, Плевнелиев обяви, че сваля доверието си от него. Но склонността му към бързи вентилаторни обороти и тук пролича ясно – само няколко месеца по-късно той вече бе на позицията, че работи добре с екипа на Орешарски.

Подкрепата за улицата – колкото и странно – работеше за ГЕБР: независимо, че протестите бяха и срещу тях, Б.Б. не се бе простил с надеждата да разкара управляващите като „отново да ги бие” при евентуални нови избори.

Интересно е – първото си послание, че застава зад протестърите – които по онова време (март) скачаха именно срещу монополите, държавният глава „изпрати” от… Виена. Където с половин уста спомена, че е необходима едва ли не по-толерантна политика към ЕРП-тата. Явно строителният предприемач на държавна служба има слабост към австрийската столица, виенското кафе и определено сантименти към една високоволтова компания.

Оставяме настрана нелепите му изказвания, безсмислените обръщения ту към нацията, ту към парламента, закъснелите и безрезултатни заседания на КСНС, неадекватното присъствие на международната сцена, безсмисленото налагане на вето върху закони, странната идея за референдум по изборните правила, абсурдното назначение на ЦИК. Поставено на кантара дори всичко това – със Скалистите планини отгоре – не може да надделее над виенската издънка.

За такова нещо в едни по-нормални страни хората не подават оставка, те отиват на съд. Но при нас правилата като че ли не важат. Днес вносната думичка „импийчмънт” отново придоби актуалност в политическото и общественото пространство. И разбира се – къде без нея – временна парламентарна комисия по виенската афера. Това Народно събрание ще бие всички рекорди по създаване на подобни органи, които както знаем рядко вършат работа.

А кой би имал интерес от предсрочни президентски избори? Обговарянето на нелегалната среща във Виена и неизбежното свързване на името на Плевнелиев с ГЕРБ работят за всички, които са си поставили за цел да недопуснат партията на Б.Б. отново във властта. Но дали в това начинание БСП и Атака – последната най-гласовита по темата – още могат да разчитат на подкрепата на доскорошния партньор ДПС. Символното пиене на кафе на Местан и Борисов едва ли може да се тълкува едностранно, като възможност за корекция на поведението на ко-управляващите, но не бива да бъде пренебрегвано като знак.

ГЕРБ естествено ще застане зад своя човек. Това, че има съмнение, че Плевнелиев е загърбил националния интерес заради една чужда фирма, определено недолюбвана от всички електорати, не ще впечатли избирателите на Борисов. „Бутането” на „нашият президент” обаче едва ли ще подейства мотивиращо за хората, които още държат портрети на вожда в спалните и офисите си.

Въпреки – и мнозина социолози, и политолози не го отричат – отчитайки партийно-кадровото състояние на основните политически играчи, единственият, който би имал шанс да замести Плевнелиев при предсрочен вот е Борисов. А и самият той едва ли би отхвърлил подобен развой на политическата си кариера…

Всъщност едва ли е толкова важно, какво ще се случи с царя на гафа от „Дондуков” 2. Очаква ни разгорещена дискусия по темата. И вероятно общата говорилня ще измести основните въпроси – дали виновният ще понесе политическа и – ако трябва – наказателна отговорност; как подобни порочни практики, практикувани от български политици и държавници, да бъдат предотвратени в бъдеще; как да се създадат работещи механизми, че лобирането за корпоративни интереси да не накърнява националните.

А без отговор на тях махането на главата на Плевнелиев губи смисъл. Болният орган е отстранен – болестта си остава…

news.bg