България – страна без годен елит

Часове преди да смени поредния здравен министър, изваден от нерви от въпросите на интервюиращия го телевизионен журналист, премиерът попита: „Кой ще ми плати това здраве?”. И се оплака, че е „вече един истински преуморен човек” заради напрежението и работата си за държавата.
Въпросът му е съвсем на място. Не само заради личното му здраве, което, ако се съди по интервюто, наистина буди тревога и съчувствие, а понеже въпросът за здравето и плащането в момента си задават всички българи. Само че досега не се е чувало за финансови проблеми и чакащи пациенти в правителствена болница. И, от друга страна, именно премиерът би трябвало да знае отговора на въпроса, който задава.

През април, когато разказа за паметната си среща на едно кръстовище с втория си министър на здравеопазването, премиерът обясни как от разговора им разбрал, че имат „напълно сходни виждания за здравната реформа”. От всичко, случило се и преди, и след този разговор обаче е напълно ясно, че няма никаква здравна реформа, понеже няма и никакви виждания за нея.
Доказа го и изминалата седмица, преминала в яростно предъвкване на неща, за които се говори от години, но никога нищо не се прави. Като митичната здравна карта на страната и електронната карта на осигуряващите се, чието здраве става все по-неосигурено. Като размера на здравната вноска, който сега пък щял да се намалява. Като остойностяването, което трябваше да е готово миналата зима, но още не е започнало. И, разбира се, прословутото въвеждане на доплащане, което всъщност отдавна е въведено.
Представете си тежко болен пациент, който с години чака за преглед, изследвания и лечение. На който през ден му слагат противоречиви диагнози, често пъти грешни, назначават му лекарства, но не му ги дават, сменят му лекуващия лекар, преди да е започнал да го лекува. И за всеки случай му спират яденето и пиенето.
Ð’ това положение, добре познато на хиляди реални пациенти, е поставена цялата здравна система. Но не само тя. Ð’ същото положение са почти всички други публични системи – пенсионната, образователната, културната, правосъдната. По същия болезнен начин решаването си очакват ключови въпроси като енергийната зависимост и интеграцията на ромите.
Навсякъде, където се изискват коренна промяна, широка компетентност, дългосрочна визия, целенасочено усилие и последователно действие, наблюдаваме същото нищоправене, протакане и въртене в кръг. Затова кризата в здравеопазването е симптом за системната неспособност на българското общество да плати цената и да излъчи обща идея, градивна енергия и годен елит за решаване на най-сложните си проблеми.
Само желанието, което сега е модерно да се нарича политическа воля, не е достатъчно, дори когато е силно и искрено. А когато това желание системно се разминава с нивото на компетентност, се стига до напрежение и преумора, от които явно все по-драматично страда и българският министър-председател