Будители и държавници

“Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – … Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналотоА в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България.”

Това заявява през 1922 г. тогавашният министър на народното просещение Стоян Омарчевски, когато предлага 1 ноември да бъде определен за Ден на народните будители.
Този всенароден празник възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент българите се вглеждат в делата на онези, които във време на изпитания с мощта на своята мисъл са връщали равновесието и духовната стабилност на народа.
Но далеч преди официалното обявяване на този празник със закон българският народ почита своите будители и ги канонизира като светци в своята историческа памет.
Показателен е фактът, че първият закон на новоосвободената българска държава е законът за задължителното всеобщо начално образование, че само девет години след Освобождението е създадена Българската академия на науките…
Но показателно е и нещо друго. До голяма степен непонятно за днешното време е, че министър Омарчевски, наричан от премиера Александър Стамболийски “малкият тиранин”, не спира само до високопарните слова и ефектните жестове, а с делата си на държавник остава и до днес в историята на българската духовност.
Той въвежда задължително основно образование. Успява да издейства значителни средства за строеж на нови училища – техният брой за две години нараства от 561 на 1 676, строени предимно в селата и малките градове.
Разделя средното образование на два курса: долен общообразователен със срок три години (реални училища) и горен, двугодишен с насоченост към общо или специално образование. /Нещо, което в момента наново предстои за българското училище./
След допитване до малобройна комисия от изтъкнати езиковеди предприема опростяване на правописа като го прави по- близък до говоримия език, но част от интелигенцията се противопоставя, защото вижда в това опасност от загубване на националната идентичност.
Забранява политическата дейност на учениците, студентите и преподавателите, което е оценено като посегателство върху академичната автономия и се стига до университетска криза.
Открити са два нови факултета – ветеринарен и богословски. Към Медицинския факултет са открити два нови отдела – зъболекарство и аптекарство. Открита е катедра Приложна химия. През 1921 г. е открито Висшето търговско училище във Варна.
Заслуга на Омарчевски е приемането на закони за депозиране на печатни произведения в народните библиотеки в София, Пловдив и Търново, за създаване на “достъпни народни библиотеки”, за “поощрение на родната литература и изкуство”, за създаване на Български археологически институт.
Министър Омарчевски е “притиснат до стената” от Стефан Македонски, с когото са лични приятели, и през септември 1920 година внася в Народното събрание законопроект за изменение и допълнение Закона за народното просвещение, с който са създадени Художествената и Музикалната академии.
Полага особени грижи за развитието на току що появилата се филмова индустрия-правителството сключва споразумение с фирмата “Луна филм” за съвместно изграждане на филмови съоръжения. Заснет е филмът „Под старото небе” по едноименната творба на Цанко Церковски.
Устройва юбилейни чествания на С. Бобчев, Иван Вазов и Цанко Церковски. Само няколко дни след смъртта на Иван Вазов, на 22 сетпември 1921 година, министърът на просвещението Стоян Омарчевски внася в Народното събрание обширен доклад с мотивите за превръщането на Вазовия дом в музей. Пет години по-късно, на 26 ноември 1926 година, е официално открит първият български литературен музей.
За предшественици на настоящия “Финансово-счетоводен факултет” към Университета за национално и световно стопанство най-напред могат да се приемат обособените още през 1920 г. административно-финансов и търговско-стопански отдели към създадения тогава Свободен университет за политически и стопански науки ( СУПСН).
Омарчевски успява да прокара в Народното събрание Закон за насърчение на детската литература. Законът е само от една страничка. Благодарение на него детската книга е освободена от данъци, насърчава се родното изкуство.
Министерството на народното просвещение е натоварено да “издава в изящна външност отбрани произведения от по-добрите български автори, които раздава като подаръци всяка година на отличили се ученици от всички училища”. Това са били библиофилски издания, които не са се пускали за продан….
И ако днес отново отдаваме своето признание на дейността на безброй народни будители, които създадоха нашето Възраждане, добре е отново да осъзнаем факта, че за да има бъдеще пред България само политици не стигат – трябват и държавници.
Защото винаги са нужни личности, които да спомогнат за реализирането на националните идеали на един народ.