• Апостроф


    Доберманите от жълтите павета

    Тодор Канев

    Отбелязахме четвърт век от началото на демократичните промени у нас. Според прокламираното през това време, ние вече сме заживели в едно демократично и свободно общество, в което има правото да изразяваме нашето лично мнение, както и че имаме пълната свобода на словото. Под път и над път това го говорят журналисти, политолози, социолози, десни политици и даже президентът на Републиката Плевнелиев, който с хъс ни убеждава, че е много по-добре да сме бедни, да има всевъзможни икономически трудности, да нямаме газ и отопление, но да сме свободни и в НАТО и ЕС. Разбира се, бидейки милионер президентът може да си позволи това, нали сит на гладен не вярва…

    Пълният текст

  • uk_rentacar

7

дек

ribbon

Бургас отличи най-добрите писатели

Публикувано в: Култура; (82) прочитания
От: pointburgas

На 4 декември в Бургас се състоя традиционното обсъждане на литературната продукция за 2014 година на писатели от региона. Рецензентски доклади изнесоха Никола Инджов – за поезията, и Младен Влашки – за прозата. По тяхно предложение носители на наградата „Златен Пегас” станаха Елка Стоянова – за стихосбирката „Anamnesis morbi” и Антон Фотев за романа „Разторг”. С наградата „Петко Росен” за документалистика бе удостоен Георги Ингилизов като автор на литературната основа на филма „Знаеш ли, бедни ми рибарю”. Отделно на Атанас Радойнов бе присъдена и голямата награда на Бургас за цялостно творчество. Всички отличия бяха връчени от кмета на града Димитър Николов.
На тържеството поетесата Елка Стоянова заяви, че отсега нататък ще подписва отделни свои творби и книгите си с псевдонима Елка Приморска по идея, разработена в доклада за поезята.
Тук поместваме доклада на Никола Инджов

НЕБЕТО, МОРЕТО, СЪРЦЕТО -
ТРИ БЕЗДНИ, ТРИ СВЯТА БЕЗКРАЙНИ!

Ето кои стихосбирки ми бяха предоставени за оценка в съответствие със статута на годишния преглед на книгите на литературни творци от Бургас, издадени през 2014 година, и подредени тук по азбучния ред на малките имена на авторите:

1.ДИНКО ДИНКОВ
ГМУРКАЧЪТ
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
2.ЕЛКА СТОЯНОВА
ANAMNESIS MORBI
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
3.ИВАН КОСТАДИНОВ
СКРИТИ ОТРАЖЕНИЯ
Печат ВИКТОРИЯ ПРИНТ, Бургас
4.ИВАНКА ТОПАЛОВА – ТОПАРЕВА
С ДЪХ НА МОРЕ
Университетско издателство
„ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”, Шумен
5.КАЛИНА ВЕРГИЕВА
ПРЕЗ УХОТО В ИГЛАТА НА ФАРА
Изд. БОЖИЧ, Бургас
6.КЕРАНА АНГЕЛОВА
ЛЕВАНТЕ
ИК „ЗНАЦИ”, Бургас

7.ЛЮБОВ ДИНЧЕВА
33 +
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас

8.МИЛКА СТОЯНОВА

КОРАБ В ДАЛЕЧИНАТА
Изд. „БАЛТИКА 2002”, Бургас
9.НАТАЛИЯ НЕДЯЛКОВА
В ТЕАТЪРА НА СЕНКИТЕ
ИК „ИНФОРМА ПРИНТ”, Бургас

10.НИКОЛАЙ НАНКОВ
ОТ ГЛОГ НА ГЛОГ

Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
11.РАДА КАПРАЛОВА
ЗАВРЪЩАНЕ НА ПЕНЕЛОПА

ИК „ИНФОРМА ПРИНТ”, Бургас
12.РОЗА БОЯНОВА
СТИХОВЕ ОТ РОЗАРИУМА
ИК „ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ”, София
13.СВЕТЛА ГУНЧЕВА

КАРТИНА ОТ КАНДИНСКИ
Изд. „ОНГЪЛ”, Варна
14.ТАНЯ САРАНДЕВА
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТРЕТОТО ОКО
Изд. ЛИБРА СКОРП, Бургас
15.ТАТЯНА ЙОТОВА
ИЗВОР С ОЧИ НА ДЕТЕ
Изд. ФОНДАЦИЯ „БУКВИТЕ”, Айтос

Към сухата статистика искам да добавя, че всички книги са на добро полиграфическо равнище; че една трета са дело на издателство ЛИБРА СКОРП; че седем стихосбирки са публикувани с финансовата подкрепа на Община Бургас, една – на Община Созопол, и една – на Фондация „Буквите”, Айтос.

И тъй, поставих за заглавие известно двустишие от Иван Вазов, посветено на едно от шестте морета, които самият той споменава в своята поезия – Мраморно, Егейско, Тиренско, Йонийско, Неаполско, Черно… Не ми е известно дали неговата муза е трептяла на знаменития бургаски бряг в пространството около паметниците на Пушкин, и Мицкевич. Но въздействието на нашия класик би трябвало да се усеща и на това силово поле. Защото и тук единственият Народен писател съществува не просто като гранитно изваяние, а като неръкотворен монумент, по чиято висота се съизмерват всички литературни поколения след него. Обаче и тук са налага друг обаятелен символ – Христо Фотев, чиято статуя се откроява в същата околна среда. Обясним е поривът към все още недокоснати от времето възпоменания, към все още незатрупана от бъдещи значения поезия. Дарованията по зародиш са поставяни на изпитание при неизбежния избор на следовничество или подражателство. Непосредственият съвременник Христо Фотев излъчва влиянието на непосредствен предтеча и нерядко е предпочитан пред втвърдения във втвърдено време патриархален предшественик Иван Вазов. И никак не е случайно, че почти във всяка стихосбирка лирическият герой се пита какво е поезията. Естествено, лириката не съставя дефиниции, а твори красиви метафорични импровизации. Така че възможният отговор съществува. Ето:
сребърни инкрустации
на стихове
върху пушка
която ме гледа.
Или:
Не винаги от сцената на листа пушката гърми.
С писалка в джоба може да си по-опасен.
Или:
Обезсърчената модерност
борави
с лесно възбудими символи.
И все не знае правописа.
Цитатите се от РОЗА БОЯНОВА, взети от нейната книга „СТИХОВЕ ОТ РОЗАРИУМА”. Малък том избрана лирика, съставен вещо от Иван Брегов, за поредицата „Съвременна българска поезия” на софийското издателство „Захарий Стоянов”. Отдавна Роза Боянова е намерила там своето място, но дали мястото на споменатата книга е в настоящия конкурс, след като реално тя съдържа стихотворения от десетина предишни нейни книги, рецензирани в досегашни прегледи, превеждани на чужди езици и т. н. ? Така или иначе, поезията на Роза Боянова е също мерило за младите й последователи.

«ANAMNESIS MORBI” е стихосбирка, сътворена не от лекар-анатом, а от правист – защитник на закон и морал – ЕЛКА СТОЯНОВА. В това си качество поетесата се опитва да прави аутопсия на духа, за да установи причината за друга смърт, която може да сполети съвременника – духовната:
Твърде живели и твърде отчаяни.
Тъжни по дефиниция.
Ти – вече ничий, аз – непостоянна,
объркана единица
Все пак, докато има в сценария
сцени със мое участие,
моля те, нека ги изиграем
сякаш е въпрос на щастие.
За нейния лирически герой „И всеки спомен е дъга, и всяка мисъл е разплата”. Разбира се, не държа да сложа знак за равенство между личността на автор и авторския текст, това занятие за мене е приемливо дотолкова, доколкото съзирам същността на казаното от Густав Флобер: „Мадам Бовари – това съм аз!”. Елка Стоянова пише хубави стихотворения, те са първопричината читателят да разлиства и прелиства тази стихосбирка, както аз правя в случая, и да възприема със симпатия показната на моменти предизвикателност:
Нека ме мислят за луда,
нека ми казват блудница,
нека ме сочат с пръст.
Зевс се е влюбил в юница,
Леда – във лебед…
Ударението върху думата „юница” е преместено над първата сричка по понятни съображения, на мене митологичното название на божествената любима ми звучи като неологизъм, обаче проблемът е друг. Елка Стоянова в няколко стихотворения като че ли се осъществява подмяна на уморителния всекидневен живот с извисения паралелен свят на книжовната художественост. Долавя се витална чувственост, но очевидно доминира интелектуалното познание за човека и човечеството. И все пак най-сполучливите й творби са няколко сюжетни стихотворения с ненатрапчиви философски внушения за истинските житейски стойности – „Случайно стихотворение”, „Anamnesis morbi”, «А нея я сравняваха с Волтер”… В случая те са резултат на един уверен във възможностите си да пресъздава живота талант. И на странно раздвоение, може би защото и на нея й предстои да премине между всякакви паметници на всякакви брегове. Дано интуицията й не я подведе…
И още нещо. Стотици хиляди българки са Стоянови, а на читателите им се иска поетесите сред тях да се отличават и по фамилно име. За целта в книжовността съществуват псевдоними – крилати, изразителни, артистични „лъжливи имена” (в превод от гръцки), които при това във всички случаи не подлежат на присвояване от други автори, тъй като са единствени по рода си.
Поради което в именника на българската литература срещаме Елисавета Багряна – а не Елисавета Белчева, Бленика – а не Пенка Цанева, Ана Каменова – а не Ана Маджарова, Калина Малина – а не Райна Радева, Виринея Вихра – а не Вера Иванова, Яна Язова – а не Люба Ганчева… Нарочно отбелязвам, че в самата бургаска духовна област писаха книги Дядо Благо – а не Стоян Русев, Димитър Полянов – а не Димитър Попов, Минко Неволин – а не Минко Савов, Пейо Яворов, – а не Пейо Крачолов, Николай Фол – а не Николай Георгиев, Петко Росен – а не Петко Чорбаджийски, Борис Априлов – а не Атанас Джавков, Михаил Лъкатник – а не Михаил Арнаудов, Славчо Чернишев – а не Радой Козарев, Никола Странджански – а не Никола Христов… Последният случай е Иван Брегов, в сътворяването на чието литературно означение взех и аз участие. Безброй са примерите от световната литература. Пабло Неруда е литературния псевдоним на чилиеца Рикардо Елисер Нефтали Рейес, Джордж Оруел – на англичанина Ерик Артър, дори Волтер е псевдоним – на французина Франсоа-Мари Аруа. Тук не се застъпвам за надменни или високомерни прозвища, хората държат на имената си дори и да не са от най-красивите, стига да са потомствени, необичайни, безподобни … В края на краищата не е късно Елка Стоянова да се замисли върху своята неповторимост и чрез приемането на псевдоним за литературно име. Пътят пред нея е дълъг и ще има време – позволете ми да подскажа – да се наложи като ЕЛКА ПРИМОРСКА…

СВЕТЛА ГУНЧЕВА в стихосбирката си «КАРТИНА ОТ КАНДИНСКИ» наистина сякаш е търсила стилистиката на художествения метод «сфумато», т.е. чувствата са омекотени, виденията – замъглени. Поетесата намира форма на своите «неевклидови желания» в неизбродния свят на пластическите изкуства. Това спасява изострената женска чувствителност от непристойната повсеместна представа за женската поезия единствено като за любовна поезия и едва ли съвременните познания за поетесите идват от Сафо. Интересно е до какви превъплъщения може да стигне Светла Гунчева по-нанатък в стремежа си да изгражда стихотворенията си подобно притчи. Тя споделя намеренията си още в началото на книгата :
…аз – платно груднирано във бяло,
в което всеки цвят и форма
са възможни,
ако поискам някого да сътворя изцяло.
Като в стихотворението «Гост», където тя пише, че сърцето,
«някой ден ще политне и кацне ей тук, на тавана,
като мъничък прилеп, увиснал надолу с главата».
Мога да предявя някои изисквания към лингвистичната стилистика на Светла Гунчева. В нейните стихотворения често съседстват слова от «различни опери». Понякога тъй да се каже заради формалните канони на силаботоническото стихосложение – римата, размера и т.н. Но все пак писателският език подлежи на редакция – поне за да отхвърля битовизмите от рода на «разший хастара му и отпусни тегелите» редом с «напълни я до горния й ръб на клепсидата» – такава лингвистична мешавица има в стихотворението за времето и слънчевия часовник.
Все пак Светла Гунчева е написала стихосбирка на интелектуално равнище и не е изчезнала в женската графомания – тази безплодна литературна пустиня на нашето време…
Но бих посочил злополучната, меко казано, иллюстрация на художника, чието име е отбелязано в издателското каре, за цикъла «Неевклидови желания». Той е поставил стилизирана чернобяла фотография, извлечена от живописна творба, която аз познавам още от младите си години – картина на художничката Д. Б. , съпруга на известен поет. Тази подробност обаче не е отбелязана…

Стихосбирката на КАЛИНА ВЕРГИЕВА „ПРЕЗ УХОТО В ИГЛАТА НА ФАРА” е издадена, както пише на титулната страница, в четиридесет и пет екземпляра по случай четиридесет и петата годишнина на поетесата. Няма да коментирам тиража, очевидно зависим от възможностите на приятели, които са помогнали „материално, морално и интелектуално”. Една друга фраза привлече вниманието ми: „Благодаря и на Община Бургас, че ми даде възможност да работя, за да може тази книга да види бял свят”… Още едно доказателство за меценатската дейност на градската управа.
Книгата съдържа предимно хайку и сполучливо внушава, че българската словесност може да се вмести в японската форма, нещо повече, да я прелее в друга езикова версия, в случая – на руски. Преводите са извършени от самата поетеса и тя се изявява като тънък познавач на изкуството на превода. Тристишието:
Депресиите –
вятърни мелници за
Душа-донкихот…
на руски език придобива леко променено измерение:
Депресии. Те –
Ветряные мельницы
Душ-донкихотов .
Тоест, родителния падеж в последния ред, преведен обратно на български, ще означава буквално „Души на Донкихотовци”. Има и една коректорска грешка – думата „депресиите ” е изписана членувана като на български… Преводите на руски език създават в тази стихосбирка на Калина Вергиева доловим втори план. Долавям, че има нещо особено в живота на поетесата, че поезията може би я спасява от всекидневни несгоди, но тази поезия спасява и читателите ”с премълчаването между думите”, както пише в послеслова. Намерих едно стихотворение, което описва бургаския залив в позната на всички перспектива, но не всеки е оглеждал морето от опорната или гледната точка на поетесата:
Водата, млечната вода на залива
и плъзгащата се по нея лодка.
И младото дърво, корона врязало
в платното на морето, недошитото.
Брегът на Атия. Над него –
червена ивица и сиви облаци.
Промушва се летният изгрев
през ухото в иглата на фара
и бродира в оранжево залива
от Атия до нашия прозорец.
Да, съзерцателното възприемане на света е вглъбяване в човешката душа. И всъщност книгата на Калина Вергиева е израз на постоянна далечна посока
„през ухото в иглата на фара”…

Разбираема е страстта към морето в книгата на ДИНКО ДИНКОВ „ГМУРКАЧЪТ”. От човек на равнината той се превъплъщава в „Мъж с харпун”, намерил в нови глъбини ново начало на живота:
И се завива с мидени черупки
Гмуркачът, прероденият отново.
Прераждане чрез морето – това е нравствения възглед на Динко Динков, развит и в останалите творби. Иска ми се да отделя хубавото стихотворение „Наблюдателите”:
Има храм изоставен, ала няма поверия –
Бог е древна химера, разрушена от варвари…
Аз запалих олтарите на прозорците-демони
И във пясъчни кули заживях със поетите.
Дълго плаках над жертви в сакралното слово,
със душа на езичник премълчавах децата си,
но при прилива в морското дъно останал
ще долавям с поличби прелитат ли гларуси.
Усеща се стилистиката на българския символизъм от двадесетте години на миналия век, морето от поезията на знаменитите старозагорци Кирил Христов, Николай Лилиев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов. Днес в литературното съвремие техният земляк Динко Динко е гмуркач из потайните човешки пространства на синята бездна. Спомням си, че в Бургас от моята младост веднъж се появи белогривият Иван Хаджихристов. Имах късмет да поседя с него над залива, да чуя как той изговори класическо свое стихотворение за залеза в равнивната, вгледан в морето:
Завършили един божествен ден,
орачите, сами царе на здрача,
вървят със позлатените клепачи
към залеза, обилно озарен…
Динко Динев е гмуркач в безкрайност, над която прелитат на рояци лекокрили музи. То не бяха шлагери за барби-капитани, то не бяха пленери при лодки и рибарски мрежи, то не бяха всенародните всезнаещи Аполон Димов и Дионисий Божидаров… Но на Гмуркача му е известно, че морето е също така и преизподня:
… и безвъзвратно заличихме себе си
във времето, което ни създаваше.

Прераждането край морето се оказва начален порив към поезия и за ЛЮБОВ ДИНЧЕВА, и тя пришълец от равнина. Не знам до каква степен тя, литературно образована, е възприела за естетически преходници ямболските модернисти от двадесетте години на миналия век. Те оставиха в литературни манифести достатъчно доказателства за крайна напредничавост и аз, подведен може би от подобен генезис на таланта, намирам отгласи в книгата на Любов Динчева от космополитизма на Кирил Кръстев. Стихосбирката й е озаглавена «33 +», метафорите установяват Христовата възраст като живот без граници, а пространствата на духа – като свят без граници. Преносните значня на нейното поетично слово са нахвърляни едно върху друго, поетесата създава привиден хаос, за да заяви своя личен манифест:
Светът е доживотно изкушение
за самотните мореплаватели
от изчезващия вид
колекционери
на върхове и рифове…
…До деветбаловата планина
талант е
все пак да се живее:
Къде е другото море?
Къде да спрат от толкоз суша?

По този повод сега бегло ще припомня една теза, която развих в доклада си за белетристиката на миналогодишния преглед, озаглавен „Озарени от море, одухотворени от планина”. Тогава свързах разсъжденията си с трима автори – Керана Ангелова, Димитър Богов и Иван Бубалов. Техните книги ми дадоха основания да подчертая, че извън морето в бургаския литературен регион има и друг живот – например в Странджа. Днес имам основания да твърдя, че Керана Ангелова и в поезията превръща родната си планина в заряд на своя творчески дух. С такова значение ми се иска отново да спомена името и делото на Димитър Богов – един писател, прозрял че книжовният център има и психологически измерения. Превъзмогнал за кратко злословия и критично състояние на духа, Димитър Богов ни поднесе изкусителния плод на завръщането си – книгата “Нека само още слънцето да свети” – въодушевена приобщеност към народен живот, философска принадлежност към народно време… На такъв фундамент здраво стоеше и книгата на Иван Бубалов „Българе глава вдигнали…” – своеобразна литературно-историческа енциклопедия за Странджа като ареал на Илинденско-Преображенското въстание и територия в акваторията на Черно море…

В сегашната стихосбирка на КЕРАНА АНГЕЛОВА „ЛЕВАНТЕ” основният тон е зададен от почти незабележимия стих „където съм аз е далече” в стихотворението «Краят на зимата». По-нататък доверително, шепнешком, очи в очи с читателя, поетесата разкрива и отстоява своя Леванте. В едноименно стихотворение, избрано и за заглавие на книгата, тя описва мистичния източния вятър по нейната планина и внушава присъствието на обетована земя, дори на божи гроб, и възпява цяла Странджа като пророческия ареал. Художественият код за разкриване на това двойствено състояние на дух и разум е в стихотворението „Фаюмски портрети”. Посмъртните изображения на древни хора от прочутия сахарски оазис
гледат с широки очи нагоре
както аз през открехнатото прозорче.
Сливането със широкия свят при Керана Ангелова е всъщност проникване в психологическите потайности на лирическия герой. Ето в подкрепа една художествена антитеза, цитат от стихотворение, посветено на незабравимата художничка Виолета Масларова:
светът не ме интересува сега
достатъчна ми е улица богориди
огряна от усмивката на худжничката
един приятел да срещна да си кажем две думи
е повече
отколкото да науча всичко за света
без той да ми каже и дума
Нека ми бъде позволено да споделя, че при цялото ми възхщение от поезията на Керана Ангелова аз не виждам с какво нормалната пунктуация би принизила творческото равнище на стихосбиркато. Без пунктуация пишат и автори, които разчитат да смаят читателя с някакво новаторство, тъй като не разполагат с други средства, освен с формалните. Въпросната литературна хватка е прилагана неведнъж, забелязва се и в други бургаски книги. Но след като се появява отвреме-навреме, за да изчезва отвреме-навреме, същият опит губи качествата си на новаторство. Остава самопреценката как ще звучи по-добре една поетична фраза – с или без пунктуация. Всичко това мене ме вълнуява единственно в съпоставката «литература» и «художествена литература». Има разлика между двете, особенно когато творци и творби главоломно навлязоха във виртуалното пространство, откъдето завръщането в класическата книжовността е за някои безсмислено, за някои – невъзможно.

Своеобразно изпитание за рецензента в мое лице представляват две стихосбирки – «В ТЕАТЪРА НА СЕНКИТЕ» от НАТАЛИЯ НЕДЯЛКОВА и «КОРАБ В ДАЛЕЧИНАТА» от МИЛКА СТОЯНОВА.
Наталия Недялкова прави своя поетичен дебют след като си е изградила впечатляваща литературна и журналистическа биография. Превежда от полски и на полски, от руски и на руски. Именно в нейни преводи българска поезия е публикувана нееднократно в международния руски литературен алманах «Муза». «Интелектуална поетика» нарича Иван Бубалов нейната книга и по тази причина някак безропотно и аз възприех предвзетата форма на отделните стихотворения, в които няма строфи, а всяка дума е на отделен ред, очевидно с подчертано самостоятелно значение. «Memento” е стихотворението, което предизвиква асоциацията с латинската мъдрост „Помни за смъртта”. Не е ли това смисъла на театъра на сенките? Оставям на моя приятел Иван Бубалов заключението в тази насока. На представянето на същата книга в Културния център „Морско казино” той каза следното: „Стиховете на Наталия стоят далече от баналното, тривиалното, маниерното писане. Тя показва завидно разчупена пластика, като изкуство, зад което се крие знакът на безсмъртието”…

Моята оценка за стихосбирката на Милка Стоянова неизбежно ще се възприеме в сравнение с написаното въобще за нейната поезия, публикувано в изданието от редица други ценители на изящната словесност – Иван Карадочев, Пламен Антов, Едвин Сугарев, българската поетеса Ирина Войнова и македонския поет Трайче Кацаров. Нямам несъгласия с тях, имам въпроси. Защото ако «концепцията на тази поезия означава да активизираш своя екзистенциален, културен и профессионален опит» (Ив. К.), то какво е тогава поезията от «фрагменти, влизащи в неочаквани констелации помежду си…» (Пл. А.). И защо литературно-критическия анализ гравитира към друга центробежна сила: «Тези стихове медитират върху любимия – и го правят с постоянството на библейската «Песен на песните»…(Ед. С.)
Цитираните са казали всичко хубаво, което може да се каже за поетесата Милка Стоянова, и не съм аз , който ще оспорва необоримите достойнства на нейното литературно дело. Ще напомня обаче, че «Кораб в далечината» е десетата книга на Милка Стоянова и вече би трябвало етапите в развитието й да се открояват не само извън Бургас, но и в самия Бургас…

С опитно перо е написал книгата „ОТ ГЛОГ НА ГЛОГ” НИКОЛАЙ НАНКОВ. Лирически етюди с иронични акценти, добри находки като тристишието
змията само
може да пълзи
с гордо вдигната глава
Книгата обаче е извън жанровите изисквания на конкурса, тъй като по-голямата част, озаглавена „2014” , е проза. Вярно, авторът навсякъде се придържа към условни дневникови записки, но разностилието е налице и в случая е неблагоприятно за крайната класация в конкурса.

РАДКА КАПРАЛОВА се представя със стихосбирката „ЗАВРЪЩАНЕ НА ПЕНЕЛОПА”. Тя има интересни хрумвания:
„Не стана нужда да попитам
коя от двете ни избра.
В очите отговорът вплита
едва загатната тъга
по лятото и чувствобера,
които изживя със мен.
Да помълчим… За теб съм вчера,
а тя е утрешният ден.
Тук озадачава думата „чувствобер”. Този неологизъм не е толкова изразителен, колкото поетесата се надява. И на други места Радка Капралова има проблеми със съвременната лексика. В стихотворението „Стопанката” тя налага старомодна словесност:
Любовта почука
на душата в хана …
Неудачна антитеза на известни метафори в българската поезия. В поезията на Блага Димитрова женската душа е сравнявана с храм, в поезията на Калин Донков отеква „душа камбана”, да не говорим за класиката – „Душата ми е стон, душата ми е зов, душата ми е птица устрелена”.

Ерудиран в книжовно отношение е ИВАН КОСТАДИНОВ, автор на стихосбирката „СКРИТИ ОТРАЖЕНИЯ”. Ваньо Вълчев я представя с проникновен предговор, в който изтъква достойнствата на неговата поезия, отбелязвайки и песенността на доста от поместените творби. Аз споделям душевните терзания на автора по изгубената България, знам за какво говори той. Прави ми впечатление с какви познания за световната есеистична и философска мисъл Иван Костадинов подбира епиграфите за повечето свои творби. Именно в съчетанието на афористични пасажи и автентични свои редове поетът постига най-силните си страници. „Скрито начало” е такова стихотворение, макар да отбелязвам и тук, както при други поети, езикова неравностойност. Един е езикът, на който Ницше изрича „Трайността от дадено усещане ти дава силата на убеденост”, друг, на който поетът продължава:
Да скрие Слънцето- облакът се мъчи.
Отрича, че го е създало.
Черен, грозен пред него той се пъчи
и забравя за скритото начало.
Иван Костадинов е професионален преводач от чужди езици, той ще разбере какво му казвам.

ТАНЯ САРАНДЕВА се представя със стихосбирката „ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ТРЕТОТО ОКО”. В началото е поместила обръщение към читателите, ето го цялото:
„Ами така… Написах ги. Стиховете. Не знам каква е стойността им. Но знам,че всеки ще ги разбере и нещичко от тях ще му остане… Не слагайте оценка, моля – тя ще бъде символична, като цена на дребна стока, а в даденостите на Бога всяка стока е прилична”.
Все пак не мога да се въздържа и да не цитирам поне едно от лирическите открития на Таня Сарандева. То е в стихотворението „Созополско море”:
Как тъжно е в очите на морето,
изпълнени от плажа пуст…
При толкова излияния за морето, при толкова бардове и менестрели, най-после нещо ново – „Очите на морето”! Наистина може да го напише само поет, за когото морето е родова и духовна съдба. „Очите на морето” не могат да бъдат видени от софийските пришълци в созополския храм… И слава богу!

Стихосбирката „С дъх на море” от Иванка Тополова – Топарева, на места се разминава с моите представи за поезия, за което не бива да засегне авторката. „Сухопътната” й биография, „сухопътните” й професии – геология и математика я водят към интересни словесни зарисовки на морето, и разбирам колко копнеж, колко страсти има в нейния израз „живо море”.
Живо море – спомени живи;
живо море – сенки отминали;
лица забравени и незабравени;
чувства изстинали и неизстинали;
радости, болки, успехи и грешки…
Криле и надежди – пречупени, смешни…
Не на място ми изглеждат пунктуационният знак „точка и запетая” , поезията може без пунктуация, но този знак не съм го виждал досега в стихотворение.

„ИЗВОР С ОЧИ НА ДЕТЕ” от ТАТЯНА ЙОТОВА е книга за деца и сякаш от деца – изпълнена с доброта, с радост от живота, с обич към родното място. Гатанки, залъгалки, текстове по чужда и своя музика – това е всъщност едно крайно необходимо училищно помагало за първоначални и дори гимназиални класове. Книгата подлежи на допълнения и преиздания. Дано Фондация „Буквите” подкрепи и по-нататък делото, което поетесата, филоложката, певицата, учителката Татяна Йотова е подела в първия по азбучен ред град на България Айтос. Вече първи и по други причини – като при Филип Кутев например.

Уважаеми колеги,
Това е почти всичко, което рецензентът намира за нужно да сподели с автори и читатели.
Готов съм да отговарям и на въпроси.

4 декември 2014 г.
София – Бургас

Сподели:

Подобни публикации
    няма намерени