10

фев

ribbon

Никола Инджов: Маказа е проход към утрешния ден на тракийския свят на Европа

Никола Инджов, поет, публицист, есеист, преводач на поезия от испански, португалски, руски и сръбски в интервю за Агенция „Фокус” за прохода Маказа и тракийските българи

Публикувано в: Библиотека; (169) прочитания
От: Веселина СТАНЧЕВА

- Г-н Инджов, след откриването на прохода Маказа през септември, сега продължават дейностите по изграждането на път. Как гледате на отварянето на тази част от Родопите? Защо е толкова важен именно проходът Маказа?

- Маказа е не просто трансгранично шосе с тенденция да се превърне в европейска магистрала. Маказа е проход към утрешния ден на тракийския свят на Европа. Става дума за три съвременни държави, чиято всестранна интеграция има изключително перспективно значение. Защото именно заради принадлежността си към тракийския свят Турция е европейска страна, Гърция – балканска, а България – средиземноморска.

Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на всекидневния живот на обитателите на Тракия, а в цялото геополитическо пространство на областта са българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци. Открай време в Беломорието и Одринско очертанията на една-единствена държава са твърде условни, както са условни и антропологическите характеристики на една-единствена народност. Впрочем, не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа съществува на същия ареал, където има нетленни следи от Византия и Рим. Не говоря за многобройните археологически руини, а за един осезаем полъх на античност и древност в психологията на съвременника.

- Във Вашата фамилия с какви спомени е свързана тази част от Тракия?

- В есента на 1944 година през Маказа, от Гюмюрджина (Комотини) към стара България, преминаха хиляди беломорски българи, трижди прокудени от родните си места само за половин век – разорението след Балканската война през 1913 година, обезбългаряването на Тракия по клаузите на Ньойския договор от 1924 година и в резултат на Техеранската конференция от 1943 година.
Аз бях един от бежанците, тогава осемгодишен. Ето защо отварянето на прохода за мене има по-дълбок смисъл. Например село Манастир, селото на моите родители, се възражда с ново население. Хората, които го населяват днес, десетина семейства, са, най-общо казано, българокръвни, българогласни, бългапроглави, макар че са гръцки поданици и изповядват исляма. Триезични са като моите родители и всички беломорци от епохата до насилственото обезбългаряване. Аз често посещавам село Манастир, защото в резултат на дългогодишни проучвания стигнах до заключение, че е възможно гробът на Патриарх Евтимий Търновски да се намира в тамошното землище. Това е хипотеза, за която съществуват своеобразни предпоставки в родовата ми памет. Някои писмени и устни доказателства са посочени в студията ми „Има народна памет за Патриарх Евтимий”, публикувана за пръв път през 1998 година и многократно след това в различни медии и в моите книги “Приписки към времето”, „Българокръвни. Българогласни. Българоглави”, както и в третия том на избраните ми произведения.
Досега съм посетил седем пъти село Манастир и съм убеден, че обитателите му и местните власти нямат нищо против поставянето на един паметен надпис със следното съдържание: „Според преданията в село Манастир между 1402 година и 1405 година завършва земния си път българският Патриарх Евтимий Търновски. Този чинар е посаден от него”.
Надписът е на български, гръцки, френски и английски език, художествено е изработен от варненските архитекти Милан и Цветана Димитрови –Черкезови, също с корен от Манастир.
Проблемът е в гръцкото законодателство и разрешение за поставяне на надписа трябва да се търси на официално равнище. Не мисля, че това може да стане без подкрепата на Светия Синод на Българската православна църква. Без божествено озареното разбиране, че става дума за историческия шанс да се установи местонахождението на поне един велик български гроб, след като нито един от царете на Първото и Второто българско царство, както и редица властелини на народния дух като Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Васил Левски и мнозина още, са изтлели неизвестно къде.

- Когато се отвори ГКПП Гоце Делчев – Драма на българо-гръцката граница, старите хора пяха песента „Дуйни ми, дуйни бял ветре, отвори пътя за Драма”. Кои са пътищата на тракийските българи към Беломорието?

- От миналото като че ли се възражда фиксираната в редица международни съглашения идея за коридора Русе – Дедеагач. Както е известно, според една от клаузите на Ньойския договор на България е обещан икономически излаз на Бяло море – в района на Порто Лагос. Независимо от причините, довели до тази идея, тя е била съобразена с традиционното развитие на Беломорието. Векове наред хинтерландът е обхващал родопските поселища Смолян, Райково, Устово, Кърджали, Златоград, Ивайловград, Любимец, Свиленград в неразривна връзка с човешките съсредтоточия на юг в равнината и по крайбрежието – Кавала, Ксанти, Драма, Серес, Гюмюрджина, Дедеагач, Фере, Димотика. Между тези градове е съществувал взаимозависим поминък като бакърджийството, строителството, абаджийството, животновъдството, овощарството, лозарството, рибарството, между тях са били прокарани камиларските керванджийски пътища за пренос на товари и стоки. Прословутият коридор е бил замислен според тогавашните комуникационни алтернативи, т.е. шосе през прохода Маказа, което свърза две пристанища – едното отворено към голямата транспортна артерия Дунав, другото – към Средиземноморието. Същата идея обаче съществува извън международните правни съглашения дълго преди да бъде фиксирана в Ньойския договор, тъй като предприемчивите обитатели на Тракия изграждат именно Дедеагач като ново пристанище на Западна Тракия на мястото на тогавашното Енос, затлачвано от пясъците, които река Марица натрупва в делтата си.

- Какъв е споменът за българите в Гюмюрджина – какви са били техните училища, църкви? Какво се случва с тях след обезбългаряването на тези територии?

- Тракия е кръстовищна земя – на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и т.н. Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарявана. Кога с жестоки насилия, от турските власти – геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти – интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година, кога по повелята на международни договори- Берлинския, Букурещкия, Ньойския. Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Оставили са. Из Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се приказката – и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко – и заключенията да свършат дотук. Но преди онова “време разделно” носителите на речта са били чисти българи. Езикът български е съхранен в говора на хората, обитаващи българските християнски селища и околните паланки и махали. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните жители споменават населените пунктове с едновремешните им имена, не всички, от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други – език битов, за трети – език родов, за четвърти – език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златният инструмент на дюлгерите и медникарите – професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?

- Какво е икономическото значение на отварянето на ГКПП между Кърджали и Нимфея?

- Да се върнем към предисторията на всичко това. Когато на 3 март 1887 година в Сан Стефано Русия и Турция подписван предварителен мирен договор, основните положения на документа се отнасят до създаването на автономно българско княжество. Новата европейска държава получава твърде важен за развитието си излаз на Бяло море, чиито координати са от устието на река Вардар до езерото Буру гьол с пристанище Порто Лагос. Достъпът до Бяло море през Орфанския и Кавалския заливи осигурявал на България автономност в транспортните, търговските, а защо не и в културните й контакти с други балкански и средиземноморски региони. Очертава се и превес на българското присъствие в солунското пристанище, тъй като към него стратегически са насочени български внос и български износ. За тази цел още през 1875 г. е прокарана железопътната линия Скопие -Солун, а линията Скопие – София – Белово е вече проектирана и най-големият град в региона е на крачка от свързването си с цялата изграждаща се транспортна мрежа на младото княжество. Остров Тасос също се приобщава към този регион. Санстефанска България при това положение разполага с обширна контактна зона между Дунавския икономогеографски регион и средиземноморските страни, наричат княжеството „Мост между три континента”.
С падането на граничните бариери между България и Гърция сякаш се възражда не какво да е, а самата Санстефанска България. Знам, че това е абсурдно поради промените в съвременния свят, знам, че през третото хилядолетие могат да изчезнат езици и народи, знам, че от пепелта на историята феникси не излизат… И все пак в перспективите от психологически характер възникват наново ония възможности за контакти, които характеризираха именно Санстефанска България.
Но дори подобна констатация да бъде приета, само като публицистична метафора, тракийците трябва да се събудят и да погледнат с нови очи на новите икономически реалности на Балканите. Защото там, където са минавали тракийските камиларски кервани, днес могат да минат автомобили и влакове. Защото пазарищата и пристанищата на Беломорието отново очакват българския внос и износ. Шестнадесет гранични контролно-пропускателни пункта са планирани за откриване или по-скоро преоткриване между България и Гърция. По подобие на Гоце Делчев – Драма и Ново село – Орменион, чакат своя ред Рудозем – Ксанти, Ивайловград – Орестиада, Аврен –Шапчи, да не говорим за класическия път Кърджали – Гюмюрджина (Комотини) през Маказа. Там вече има движение, там населението усети перспективата, позната от старо време, и покрай недостроената още шосейна връзка се появиха нови села. Обитателите им са планинци, слезли от високите хребети, изоставили своите покрити с гнайсови плочи къщи, както и своя примитивен бит. Покрай пътя на петрола, на автомобила, на влака възниква живот с нови надежди за развитие. А селцата, които си бяха там, пораснаха неимоверно бързо. Например Чорбаджийско или пък Тихомир – вече типично нашенско градче по броя на населението си и с инфраструктурата си. А какъв хоризонт към Бяло море се открива пред гара Подкова? След поселищата около Маказа е време тракийските общини от Югоизточна България да се събудят и да пренасочат дейностите си. Впрочем, ориентир за това е учреденият формално еврорегион „Тракия”, интегрирал в единна стопанска структура териториални общности и обществени организации от България, Гърция и Турция.
Тракийските бизнесмени, тракийският бизнес – не са ли те специализираните за дейности в Тракия хора и капитали? Поприщата са десетки – от възможностите за използване на културно-историческото наследство за развитие на алтернативни форми на туризъм, включително и религиозен туризъм, до трансгранично предприемачество, сътрудничество за управление на човешките ресурси и създаване на работни места в общи предприятия и програми, което идва със строителството и експлоатацията на нефтопровода Бургас- Александруполис.
Разбира се, съществуват и други възможности за единодействие, но аз говоря за това, че чак когато тракийците се събудят за новата Санстефанска България, чак тогава този край на Европа ще се приближи към стандарта на останалите европейски страни. При условие, че тракийците наистина се събудят. И ако последват примера на едновремешните патриотични индустриалци, а бизнесът се отърве от хищническата си природа и с възрожденски порив придобие чертите на родолюбив тракийски бизнес.

- Има ли други пътища, които са важни, и са исторически свързани с тракийските българи?

- Възможности за осъществяване на идеята за коридора се появяват наново понастоящем във вариант, съответен на днешните техноикономически постижения, и то с някои корекции от географски характер. Коридорът-шосе се видоизмени на нефтопровод, това е тръбата Бургас – Александруполис (новото име на Дедеагач). При ускореното развитие на българо-гръцкото взаимодействие в системата на европейската общност, възниква наново въпроса за създаване на релсова връзка от Свиленград към Елхово и Ямбол. Така от границата с Гърция (и Турция) към вътрешността на България се насочват перспективни железопътни линии. В този югоизточен район, обитаван главно от тракийски бежанци и техните потомци, вече е завършен висококачествен шосеен път от Елхово към граничния контролно-пропускателен пункт Лесово – Хамзъбейли. Също традиционен проход, познат от историята. В наше време неведнъж е било обсъждано да се прокара железопътна линия от Елхово до Бургас – през 1922, 1978 и през 1982 в рамките на програмата “Странджа-Сакар. През 2000 година бе съгласувано отклонение на Паневропейския коридор №9 (Димитровград – Маказа) към Свиленград, а оттам – край река Марица, успоредно на тръбата Бургас – Александруполис. Както пише в немалко свои публикации председателят на Българското геополитическо дружество проф. Марин Деведжиев, за беломорското свързване на прехода от Свиленград на юг, освен Александруполис, интерес представлява и пристанището Марония, за което бившият генерален директор на БДЖ Петко Николов отбелязва през далечната 1928 следното: „Местността около Марония и чак до Макри и Дедеагач е почти хълмиста. Последните гребени на Югоизточните Родопи, които се спущат към морето между Гюмюрджинската равнина и река Марица, запазват всецяло брега от северните ветрове, тук няма никакви блата и цялото крайбрежие от Марония, през Макри, чак до Дедеагач представлява най-пригодния път за Бяло море.” Магистралната транспортна роля, която придобива участъкът Свиленград (Ново село) – Александруполис, обуславя неговото по-нататъшно продължение в правогеометричната му северна посока. Нито от икономическа, нито от чисто транспортна гледна точка е оправдано то да спре до Свиленград. В духа на налагащата се междудържавна интеграция в Източна Европа и на Балканския полуостров, подобно продължение е естествено необходимо. С други думи, тук е много важна Тракийската кауза, обогатена и обновена със съвременни алтернативи, както и развитието на Съюза на тракийските дружества в България като независима патриотична организация.

- Какво е стратегическото и политическото значение на това, което се случва?

- Това значение се съдържа дълбоко в идеята „Тракия без граници”, която е подсказана отдавна с предимно стопанска загриженост. Днес прагматичната мисъл за оста Русе – Дедеагач (Александруполис), определения от международни договори излаз на България към Бяло море, означава, казано със съвременна терминология, отваряне на свободни пространства за движение на капитали и съвместно предприемачество. В същата насока е и намерението да се прекара транспортна магистрала от Тирана през Скопие и Солун към черноморските пристанища и дунавските мостове. Подобна градивна функция би имал и газопроводът Бургас – Дедеагач с очакваните инфраструктури в трите тракийски държави България, Гърция и Турция. Начинания като тези осигуряват, между другото, и спокойното развитие на българския модел в етническите взаимоотношения на нивото на ХХI век. Тук изводът е, че е време тракийската кауза да се отнеме от коварните и продажни ръце на политиците и да се предостави на патриотични стопански предприемачи. Дошло е време за нови международни договори в тракийския свят на Европа.Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините „Тракия”, гръцката Асоциация на общините „Полис” и турската Териториална общност „Тракия Кент” . Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие -Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин.

- Какво означава „Тракия без граници” в условията на национални държави и разделяне на географската област Тракия между България, Гърция и Турция?

- Нали е ясно, че възстановяването и на Маказа, и на всички други комуникации в Тракия е свързано с тракийската кауза на България? Кауза, която възникна с насилственото обезбългаряване на Тракия, тоест, слез 1878 година, съществува и днес, но никога, дори и днес, не е третирана като част от националната доктрина на България. За разлика, да кажем, от общественото съзнание, свързано с Македония. Днешната политология свързва тракийската кауза като че ли единствено с миналото и така я отнася към непроменливи пространства на българското общество, поради което новият поглед към проблема или новият прочит на документацията трудно преодоляват стереотипа. За обвързаността с миналото влияе и обстоятелството, че години наред тракийската кауза бе смятана за алтернатива на една група бежанци без особена тежест в социално-политическия живот. Но Маказа ще възпроизвежда все повече и повече доказателства, че тракийските бежанци съхраняват в психологията си отечество извън държавата, но въпреки това то не е нито историческа илюзия, нито е плод на историческа носталгия. Защото има и една тракийска мечта – да се европеизират границите, които разкъсват Тракия.
Тракия без граници – ето идеала, който озарява тракийската кауза днес. И който трябва да е основополагащ за българската национална идея. Ще споделя, че на този идеал аз съм посветил живота си като общественик. Наследих го от родителите си, пренасям го към моите потомци.

- Каузата „Тракия без граници” среща обаче, отпор от националистически формации. Кой се страхува от тази идея?

- Не е добросъвестно тълкувание на посещението в Брюксел на делегация на СТДБ, чийто състав бе показателен за компетентността й – председателят на Съюза, юристът Красимир Премянов, директорът на Тракийския научен институт проф. Васил Проданов, историкът академик Георги Марков, балканистът проф. Светлозар Елдъров, председатели на тракийски дружества от големи градове като Варна, Бургас, Пловдив, Стара Загора, Русе. С участието на двама евродепутати от БСП – видния деятел на Европейския парламент Ивайло Калфин – международно известен макроикономист, лектор в няколко европейски университета, и тракийката Маруся Любчева – доктор на икономическите науки. Тази група се срещна с важни хора в Брюксел, бе изслушана във важни форуми. Проф. Светлозар Елдъров представи пред международната общественост „Тракийската библия” – книгата на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи”. Бе представена също така и книгата на акад. Георги Марков „България в Балканския съюз срещу Османската империя 1911 – 1913 г.” Намерението бе да се огласят отново българските искания за обезщетяване от страна на Турция на прогоненото от Източна Тракия изконно българско население. Именно това обезщетение бе изтъкнато като задължително условие пред приемането на Турция в Европейския съюз. Това е истината, а не слухове за някакви договорки за продажба на български земи. Аз бях поканен да участвам в делегацията, но поради здравословни причини не можах. Искам обаче да напомня, че Маруся Любчева организира преди десетина години подобно посещение в Брюксел със същата цел. Не се ли начена още тогава създаването на платформа за изисквания към Турция от страна на Европейския съюз ?


Подобни публикации
    няма намерени