• Апостроф


    Доберманите от жълтите павета

    Тодор Канев

    Отбелязахме четвърт век от началото на демократичните промени у нас. Според прокламираното през това време, ние вече сме заживели в едно демократично и свободно общество, в което има правото да изразяваме нашето лично мнение, както и че имаме пълната свобода на словото. Под път и над път това го говорят журналисти, политолози, социолози, десни политици и даже президентът на Републиката Плевнелиев, който с хъс ни убеждава, че е много по-добре да сме бедни, да има всевъзможни икономически трудности, да нямаме газ и отопление, но да сме свободни и в НАТО и ЕС. Разбира се, бидейки милионер президентът може да си позволи това, нали сит на гладен не вярва…

    Пълният текст

  • uk_rentacar

15

юли

ribbon

БЛЯСЪКЪТ И СМЪРТТА НА ПАБЛО НЕРУДА

Публикувано в: Библиотека; (12) прочитания
От: Никола Инджов

През есента на 1973 година само за няколко дни (между 11 и 15 септември) Чили загуби трима най-достойни свои синове, които олицетворяваха духовния възход и възродената революция на цяла една латиноамериканска епоха – осъзнаването на Америка като единно отечество на народите от земите на древните доколумбови цивилизации. Това бяха президентът Салвадор Алиенде, певецът с китара Виктор Хара и поетът Пабло Неруда.

Светът видя последните фотографии на Салвадор Алиенде, заснет с каска на главата, с пушка в ръце и с президентската лента на гърдите. Но вече мъртъв, поставен в троноподобно кресло от защитниците на двореца „Ла Монеда“ като някакъв символ. Вероятно когато военните съзаклятници влизат най-после в окъртените от бомби и куршуми зали, тях ги посреща единственият останал на поста си — Народният президент Салвадор Алиенде с петна от собствената си кръв по копринената лента на властта…
Виктор Хара изчезна в трагично известния стадион в Сантяго. Между вратите на футболното игрище наблъскаха всички ония, които изглеждаха противници на военната диктатура – учители, студенти, миньори, селяни, рибари… Те трябваше да бъдат сплашени за дългите предстоящи години на мракобесие – и бяха сплашени със смъртта на странстващия бард на социалното непокорство…
Пабло Неруда угасна в дома си в Исла Негра (Черният остров), когато Чили бе вече с пребити от приклади уста и поради това погребението му бе смълчано. Великият поет от тихоокеанското крайбрежие бе заровен набързо и в страшна тишина. В същото време домът му бе преобърнат в търсене на забранени ръкописи.
Пабло Неруда бе най-известният по света чилийски поет. Не само заради Нобеловата награда, която получи малко преди смъртта си. Той бе най-близко до реалния живот на хората, поезията му бе отклик на събития с национален, континентален и световен смисъл. Той извърши един изключителен експеримент – написа книгата “Всеобща песен”, която представлява голям цикъл поеми, вдъхновени от миналото и настоящото на Америка и е всъщност най-значителният поетичен епос на двадесети век.. Поетът в естетическите си експерименти стигна дори до херметизъм в поезията си. Днес този период се възприема просто като възвисена особеност, като белег на изключителната разностранност на неговия талант.
Ръкописите наистина не горят. Наскоро в архивите на поета – останки от гениално творчество, изследователите намериха неунищожени от погрома непубликувани стихотворения, може би има още. Също така и някои прозаични фрагменти, речи или лекции, написани между 1956 г. и края на шейсетте години. Най-важното е, че чилийският Нобелов лауреат е съхранил в тези късни творби голямата енергия на любовта, както и изящна еротика. Както информира фондация „Пабло Неруда”, написаните на пожълтяла вече хартия са предимно лаконични, но има и отделни стихотворения до десетина страници. Стана известно, че барселонското издателство Seix Barral ще ги публикува в края на 1914 и в началото на 1915 година едновременно в Испания, Мексико, Аржентина, Колумбия, Венесуела, Перу. Новата книга ще съвпадне с 110-та годишнина от рождението на Пабло Неруда и 90-годишнината на първата му стихосбирка „ Двадесет песни за любовта и една за отчаянието”.
“Много трудно разчитам евкалиптови листа”, пише Пабло Неруда в едно от стихотворенията, които излязоха на светло. Пред изследователи и издателски експерти, които са прочели вече новонамерените архиви, възниква въпроса какво се е случило с тези ръкописи, за да не бъдат издадени приживе?
Засега ще тръпнем в очакване на неизвестната поезия на Пабло Неруда. Но можем и да си спомним някои страници от великия поет, съхранени в паметта и разума на четящото човечество. Ето в мой превод откъс от поемата на Пабло Неруда „Висотите на Мач у Пикчу:
Звездна орлица, лозница мъглива.
Срутена кула, меч ослепен.
Звездни кервани, обреден хляб.
Стълбище вито, клепач безкраен.
Туника тънка, прозорец от камък.
Лампа гранитна, хляб от камък.
Змия перната, роза от камък.
Лодка заровена, извор от камък.
Миг равноденствен, кораб от камък.
Връх геометричен, книга от камък.
Лунен жребец, светлина от камък.
Каменен тъпан от вятър изгладен.
Звезден корал във време потънал.
Стряха небесна от пера повалена.
Зид от ръце и от взори изтъркан.
Клони, в които буря таи се.
Стволове в мъх и в треви повити.
Ноктеста лапа, възкръснала лапа.
Южният вятър, заспал във вихрушка.
Синкавоснежен водопад застинал.
Тиха камбана за заспалите вече.
Пръстен венчален на снеговете.
Тежко желязо по железните хора.
Ръце на пума, скала кръвожадна.
Сенчеста кула, виелица шумна.
Нощ възвисена на длан и корен.
Прозорец в мъглата, гълъбица калена.
Билка вечерна, изваяна мълния.
Хребет до хребет, убежище морско.
Светъл чертог на орли отлетели.
Струна небесна, пчела планинска.
Плато кървящо, звезда ръкотворна.
Дух минерален, кварцова месечина.
Змия андинска, амарантово чело.
Отечество девствено, купол притихнал.
Морско момиче, дърво църковно.
Китка солена, чернокрила череша.
Зъбери снежни, студено ехо.
Луна в паяжина, злокобен камък.
Снеговита грива, порив на вятър.
Трепетни длани, водопади смрачени.
Сребърен повей, време стремглаво…

Сподели:

Подобни публикации
    няма намерени