• Апостроф


    Доберманите от жълтите павета

    Тодор Канев

    Отбелязахме четвърт век от началото на демократичните промени у нас. Според прокламираното през това време, ние вече сме заживели в едно демократично и свободно общество, в което има правото да изразяваме нашето лично мнение, както и че имаме пълната свобода на словото. Под път и над път това го говорят журналисти, политолози, социолози, десни политици и даже президентът на Републиката Плевнелиев, който с хъс ни убеждава, че е много по-добре да сме бедни, да има всевъзможни икономически трудности, да нямаме газ и отопление, но да сме свободни и в НАТО и ЕС. Разбира се, бидейки милионер президентът може да си позволи това, нали сит на гладен не вярва…

    Пълният текст

  • uk_rentacar

28

яну

ribbon

Защо българинът не излиза да протестира

Публикувано в: Апострофи; (17) прочитания
От: Христо СТОЯНОВ

 

Всъщност как да излезе българинът да протестира? Не че не иска. Иска, ама няма кой да го изведе на улицата. Помните ли след 1989 година какви бяха улиците – не яйце, игла да хвърлиш и нямаше как да падне на жълто паве в София. Но тогава имаше едни хора, които стояха по стълбите на „Александър Невски” и се изживяваха като рупори на протестиращите… Изведнъж се оказа, че рупорите не увеличават, а намаляват силата на нашето недоволство…Припознатите като водачи на народното недоволство постепенно започнаха да ни разочароват. Ето защо не излизаме сега – разочаровани от водачите…

Тогава феноменът „водачи на нацията” се появи като припознахме някои от по-популярните телевизионни личности. Без да си зададем необходимият и най-близко до това, което българинът нарича мисловен процес, въпрос. Та тогава можехме да си отговорим на въпроса, след като ние ги познаваме от телевизионния екран и медиите, като как и като кой ги бе допускал да ни се известяват преди промените… Еуфорията обаче си каза тежката дума – в тази всеобща шумотевица нито можеше да хвърлиш игла на площад „Народно събрание” така, че да падне на жълтите павета, нито собствена мисъл можеше човек да чуе в собствената си глава, защото току до тази мисъл има едно крещящо множество, което не позволява нито иглата да падне, нито мисълта да се развие…
Който бе най-близко до стълбите на храм-паметника „Александър Невски” – чудно, как още не сме поискали да бъде съборен, тъй като се води и паметник на загиналите руски войни по време на Руско-турската освободителна война, която в момента може да бъде трактувана и като руско-турска поробителна война – та който бе най-близо до стълбите на това съоръжение със златни куполи, той тутакси се обявяваше за водач на нацията… И тъй като единственото силно нещо в този тип хора бяха мишците и гласът, с които си проправят път – те се опитват все още да надвикат собствените ни мисли, обяснявайки, че те са единствените, които разбират от това, което ние искаме да направим, но без тяхната самоотвержена помощ не можем да направим.
Голяма част от тези хора се оказаха дори без силни гласове, само със силни мишци… Започнаха да говорят като Марлон Брандо и да отстрелват неповярвалите в демокрацията…
Тези хора се оказаха добри ученици на предишния режим, който четиридесет и пет години ни учеше, че демократичното и буржоазното общество са системи, в които човек за човека е вълк, че силният изяжда слабия, че американската мечта идва на бял мустанг и на принципа „последният останал жив да затвори вратата на киносалона”…
Гилзите щедро бяха оставени на социално слабите, които трябваше само да ги съберат и отнесат до пунктовете за старо желязо… Ако, разбира се, не ги превареха циганите… Циганите дойдоха, маскирани като роми и освен гилзите изнесоха целия демократичен реквизит, барабар с месинговите бюстове на нищо неподозиращите национални герои…
И останахме без месинг, без герои, без бюстове, без…
И при „всичкото това ситуация” искаме някой да застане пак на стълбите на храма, за който още не са се сетили, че е паметник, та искаме някой да застане и да ни поведе…
Първо, къде е този някой и второ, дори да го има…
А не може да го има, защото ние нямаме традиции в съхраняване на национални ценности. Ние не съхраняваме националните си личности, а напротив… Всъщност съхраняваме ги, но добре изстудени и на не по-плитко от два метра под земята… И понеже се грижим за тях, им отмъкваме бюстовете и надгробията, за да не разбере никой къде сме ги закопали и да си ги присвои както македонец присвоява Яне Сандански…
Ние нищо друго не направихме освен да дадем танкове на Македония, за да отстоява откраднатите ни от историята герои…
Т.е., припозналите се сега като национални водачи нямаха нищо против да ни вземат националните герои, може би защото съзираха реална заплаха за собствените си авторитети, извоювани при няколко престрелки в комплекс „Белите брези”…
При това те добре реализираха създадената представа за демокрацията, в която човек за човек освен вълк, е и българин, както казва Любомир Левчев, че ние вече не знаем що е демокрация и има ли тя почва у нас тъй, както не разбрахме дали социализмът има почва у нас… Всъщност ние в тази почва само си засяваме националните герои на два метра дълбочина, сядаме и чакаме те да поникнат…
А те не щат да никнат…
Подобна масова патова ситуация нито един народ не познава в собствената си история. Дори македонците, когато няма какво да правят, си присвояват история, вероятно защото знаят, че след стотина години техните съседи, които известно време са твърдели, че са българи от македонски произход, ще забравят нацяло собствената си история и понеже няма кой да вземе чужда такава, македонците спокойно ще си я любят, тачат и милеят…
Но въпросът в този опит не е в това, дали някой ни превзема в бъдеще време, а дали ние сега можем да отстояваме не българската си идентичност, а собствената си, личностна идентичност. Разбира се, че за това се грижи една прослойка, която се нарича аристокрация.
Това, което ние отдавна сме изхвърлили от манталитета си. Нашите аристократи са свинари, станали царе.
В най-добрия случай, за да не изолираме македонците, си крадем по някой чужд национален предател като Марко Вълкашин, изклал собствения си народ на Косово поле и си го правим Национален герой, като го поставяме в темелите на новата ни митология – като че ли имаме стара митология… Което иде да покаже, че при тази обща история на Балканите кому е нужно да си прехвърляме историческите личности от крачол в крачол така и никой не може да обясни…
Липсата на аристокрация не ни даде възможност да направим и нормален преход и да си стоим пред храма, който, ако не съм съобщил, е и паметник на загиналите руски войни по време на онази война, която доскоро наричахме освободителна, пък тя се оказала поробителна, та липсата на аристокрация ни накара да стоим пред храмовите стълбища и всеки, който се изкачваше поради силата на мишците си по стълбите, го припознавахме като поредния свинар, дошъл да ни поведе в качеството си на болярин. Поне…
Ние стоим пред стълбите мълчаливо, готови да изревем „Осанна” пред всеки с осанка, който, пренесъл миризмата на кочина ни я представя като тежко детство, благодарение на тези, които са го създали. И ние не забелязваме, че той вини родителите си за собствените си неуспехи, а човек, който вини родителите си се нарича безродник, а този, който е безродник е и без Родина, защото етимологията на родина иде от род…
Вместо да каже, че просто така си мирише. Щото не пренасяме миризмата на родителите си, а тяхното възпитание и в частност хигиенните навици, които са създали у нас…
А човек, който мирише на кочина, съгласете се, не е възпитан от хора, танцуващи виенски валсове…
В този смисъл би трябвало да изкрещим: „По миризмата ще ги познаете”, ама няма кой да ни чуе…Защото под стълбите стоят хора, изповядващи „Накарай мързеливия на работа, да те научи на акъл”, което в превод значи, че мисловната дейност не е работа, а крайната фаза на рецидивиращ мързел… И понеже са излезли да протестират уж, те са преклонили глави пред стълбите на храма, защото знаят, че така приведена глава сабя не я сече.
И няма глас, който да накара тази глава да се вдигне…
Няма такъв глас…
А щом няма такъв глас, повярвайте ми, и такъв народ няма…
Ами това е…

 

http://hristostoianov.blogspot.com

Сподели: