• Апостроф


    Доберманите от жълтите павета

    Тодор Канев

    Отбелязахме четвърт век от началото на демократичните промени у нас. Според прокламираното през това време, ние вече сме заживели в едно демократично и свободно общество, в което има правото да изразяваме нашето лично мнение, както и че имаме пълната свобода на словото. Под път и над път това го говорят журналисти, политолози, социолози, десни политици и даже президентът на Републиката Плевнелиев, който с хъс ни убеждава, че е много по-добре да сме бедни, да има всевъзможни икономически трудности, да нямаме газ и отопление, но да сме свободни и в НАТО и ЕС. Разбира се, бидейки милионер президентът може да си позволи това, нали сит на гладен не вярва…

    Пълният текст

  • uk_rentacar

3

ное

ribbon

Децата на Джоузеф Маккарти

Публикувано в: Апострофи; (6) прочитания
От: Петър Волгин

Днес, в България, е много модерно да се бориш с комунизма. Едва ли не всеки, който иска да изобрази активна гражданска позиция и морална чистота – от 80-годишния дядо до 20-годишния младеж – се чувства задължен да заяви, че се бори с комунизма.Нещо повече, според тези борци ако специално не декларираш колко силно мразиш комунистите, значи си прикрит комунист и трябва да бъдеш публично заклеймен.

Тази нова българска мода ми напомня за едно друго време и за една друга държава. Колкото повече слушам за тази чутовна битка с комунизма, толкова повече се сещам за Съединените американски щати в началото на 50-те години на миналия век. По това време на върха на славата си там е сенаторът Джоузеф Маккарти. Той потриса сънародниците си, твърдейки, че буквално цялата американска администрация е пълна с прикрити комунисти, агенти на Кремъл, шпиони на Москва, рубладжии. Маккарти така и не предоставя смислени доказателства за бомбастичните си твърдения, но това не му пречи да оглави специална комисия в Сената, която трябва да разследва предполагаемата подривна дейност на много американци. Тези разследвания и създадената около тях обществена нетърпимост водят до т.нар. лов на вещици. Много хора – държавни служители, хора на изкуството, журналисти – са уволнени от работа, други са принудени да напуснат страната само защото хората на Маккарти ги обвиняват в прикрит или явен комунизъм. Естествено, нарочените от сенатора за комунисти никога не са имали намерение да вдигат болшевишка революция. Тяхната единствена вина е, че са се осмелявали да изразяват симпатия към левите идеи. Затова и са преследвани и обвинявани във всички възможни престъпления от десните си опоненти.Тази параноя приключва, когато Джоузеф Маккарти започва да търси комунисти в редиците на армията и в администрацията на президента Айзенхауер. Тогава висшето политическа и военно ръководство на страната решава, че ловът на вещици е стигнал твърде далеч, а в медиите излизат разобличаващи подробности за манипулациите и мръсните трикове, които е използвал Маккарти по време на т.нар. си разследвания. В крайна сметка сенаторът е заклеймен, общественото мнение се обръща срещу него и скоро той умира от цироза, причинена от злоупотребата с алкохол.

Днес в България няма чак такава одиозна фигура като Джоузеф Маккарти, но пък има десетки малки маккартчета. Те неуморно обикалят телевизионните студиа и с типичен комунистически патос ни обясняват как трябва да се борим с комунизма. Ако някой все пак се осмели да им зададе въпроса къде точно го виждат този комунизъм, четвърт век след падането на Берлинската стена, те се подхилкват снизходително и отговорят, че България е пълна с агенти на Москва, шпиони на Кремъл и рубладжия. А всеки, който отрича този факт, е чист комунист и личен приятел на Путин. Много е любопитно, че това сектанство, този средновековен фанатизъм се изповядва тъкмо от хора, които се кълнат в демократичните ценности и не спират да твърдят, че се борят за свободата. И тъкмо в името на свободата малките маккартчета се стремят да заглушат всяко мнение, което не се вписва в тяхната манихейска, черно-бяла картина на света. Според малките маккартчета, ако не правите вечер тегели из софийския център, ако не крещите в опиянение “червени боклуци” и “оставка”, ако не изпадате във възторг от думите на “демократичните интелектуалци”, значи сте глупак или сталинист или и двете. И съответно трябва да мълчите, за да не разваляте с неуместния си скептицизъм вярата в светлото антикомунистическо бъдеще.

Освен това в никакъв случай не бива да говорите за неща като социална справедливост или неравенство, защото това намирисва на левичарство, пък модерните хора трябва да бъдат десни и да се възторгват единствено от пазара и плоския данък. Който не се възторгва от такива прекрасни неща, няма право на място в десния рай, няма право на мнение. Всъщност целта на малките маккартчета е да заглушат всеки глас, който не пее с въодушевление в техния хор. Същото се опитваше да направи преди 60 години и техният идеен вдъхновител Джоузеф Маккарти. Той се провали. Дали българските му следовници ще успеят? Да, ще успеят, ако се уплашим и позволим на шепа най-обикновени кариеристи да се представят за съвестта на нацията и да раздават присъди от висотата на моралната си непогрешимост. Аз все пак продълавам да се надявам, че в България има достатъчно умни и смели хора, които да се противопоставят на тази лудост.

БНР, „Деконструкция”

Сподели:

Подобни публикации
    няма намерени