1

ное

ribbon

В часове на разколебаване и безпътица…

Публикувано в: Апострофи; (12) прочитания
От: Академик Михаил Арнаудов

…Но енергията на българите не се изчерпваше само и политическата и църковната борба. Редом с политико-обществените домогвания, и като тяхно естествено допълнение в една по-спокойна област, вървеше всестранният културен подем, отбелязал в учебно дело, в книжнина, в икономически живот, в социални и хуманни почини удивителни придобивки. Българите държаха за пълно изравняване в областта на националния творчески труд с постигнатото от народи,, които имаха зад себе си дълги традиции. Едва излязла първата новобългарска печатна книга в 1806 г., „Неделникът” на Софроний, и едва проникнал в школата първият буквар от 1824 г. на Петър Берон, ние виждаме да се развива бързо една образователна и художествена литература, която достига преди Освобождението до крупните дела на Славейков, Любен Каравелов, Друмев, Ботев, Дринов и Вазов и която смело може да се мери по цена за националното възпитание с най-доброто, което притежаваха съседите ни.
 
Българският предприемчив дух издигна до Освобождението училища, читалища, индустрия на една завидна висота, и то без каквато и да било държавна помощ, единствено чрез средствата на българската частна и обществена пожертвувателност. Още преди 1878 г. у нас кипеше напрегнат умствен; живот, в който прилагаха силите си еднакво и образованите българи, главно учители, и еснафът, и търговците — всички ревностни в старанията си и окрилени от вярата в звездата на България. Това чудо не бе подозирал никой от чужденците, които смятаха народа ни изпаднал в азиатска неподвижност и покорност пред съдбата си. И това чудо се дължи на колективния български гений, изяснил цели и задачи на Възраждането чрез признатите народни трибуни, за които българското велико бъдеще не е подлежало ни най-малко на съмнение.

…За да се въздействува и за напред върху възпитанието на младежта в духа на това разбиране на жизнените ни национални задачи, необходимо се оказва да се прибягва все по-често до опресняване на спомените за българското минало и особено на тия от епохата на епическите борби за отхвърляне на робската зависимост и изостаналост през последните два века. Ако е вярна мисълта на един виден историк, че в процеса на историческото развитие мъртвите водят неведнъж живите, че новите поколения не биха улучили правилно пътя си, ако не поддържат връзка с прозренията и опита на по-старите поколения, налага се и днес да се проникваме от великите и светли завети на Българското възраждане.
Младежта ни непрестанно жадува да твори и се развива под едно осветено от славни традиции знаме, което кара сърцата да бият по-силно. Тя търси поприща, гдето би могла да приложи най-плодоносно енергията си в служба на народа и на отечеството. Може ли да има съмнение, че ръководните среди трябва да се вслушват в повика й, като откриват простор на патриотическото й въодушевление, което би се похабило, ако вземе погрешна насока?
И ето, тъкмо тук всички бихме могли да почерпим поука от недалечното си минало. Увенчаният народен поет Иван Вазов, който ни даде чудната си „Епопея на забравените”, заяви веднаж, виждайки някои нерадостни явления в политико-обществения ни живот преди 40—50 години: „Имаме нужда от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики саможертвувания, които издигат и окрилят душата и правят един народ уважаван.”

Излизайки от това пророческо указание, сега бихме могли да твърдим с пълно право: тази светлина, тази вяра, тези примери се намират обилно и в епохата на Българското възраждане. Пантеонът на националните герои, възвестили в мрака на робството канона на свобода и напредък на българщината, крие неизмеримо очарование за младите, за всички, у които е жива потребността да се прекланят пред човешки-възвишеното не само в широкия свят, но и на родна почва. Наш дълг е да извикваме по-често и особено в часове на разколебаване и безпътица светлите образи на тези българи, зад които винаги са стоели здравите народни маси, за да ни бъдат те опора и насърчение в борбата за национално утвърждение и в устрема ни към всестранно строителство, което би утраяло през вековете за радост на нашите по-щастливи приемници.

(из “Заветите на Българското възраждане”)


Подобни публикации
    няма намерени